Всеки има право да има своите претенции (имам правото да мразя и началото на този текст), нали? Всеки един от нас има правото да изкаже своето съгласие или в повечето случаи, несъгласие спрямо даден проблем – политическата обстановка в България понастоящем, поскъпването на омекотителя и сиренето, безценно скъпото гориво до морето или защо баба е сложила повече мляко в шкембе чорбата.

Няма лошо, нали? Дотук всички можем да се припознаем (нали). Фокусът обаче се измества към една много специфична извадка от общността, която се ражда, живее и умира с мисълта, че е авторитет със специално мнение, от което всеки от нас има нужда.

При тях първата дума не е „мама“, както при всички нас, непросветените нисши същества. „София“ е – толкова благозвучно съществително собствено, с толкова смисъл, тежест, авторитет, толкова майчина закрила и бащина сила, че дори родителското лице се гордее с тази първа проява на едностранна комуникация от страна на бъдещото жълтопаветно поколение. София е майка, баща, любовница, съпруга, леля, стрина и шефка, с която живеем, по която точим лиги, от която се възбуждаме и споменаваме с трепети в сърцето в най-греховните, кръчмарски разговори.

София е майка мъдра на народа, носещ със себе си вярата, надеждата и любовта (или поне така парадираме, нали?), както и вонята в Центъра на София, разпиляното зърно за гълъбите и тиролските песни на пияните с евтин за стандартите им алкохол туристи.

Твърде често ще употребявам „нали“. От работния си опит научих, че за да хванеш в крачка един персонаж, парадиращ с особен вид интелект и за да не можеш да получиш отговор „не“- ласкаеш, колкото можеш и накрая стреляш с „нали“. Това е една от най-успешните манипулации, а хората с голямо его се хващат като риби за стръв.

София е „енигма-стигма“, както е озаглавил книгата си покойният Любомир Милчев-Денди, а коренът на нейните жълтопаветни, просветни жители е още по-голяма енигма, бих казала. Разбирате ли, твърде често моята провинциална персона започна да се сблъсква с подобни личности, вадейки правата лопата и търсейки твърдостта на това толкова израснало над земята коренче.

Какво ще ви думам и до какъв извод ще стигна…Не знам, хора мили, пиша това нещо в бар, а съзнанието ми улавя само откъслечни елементи на общите ми впечатления.

Може би трябва да се отчета с едно кратко предупреждение, а? Преди всички преродени прародители на тази Обетована земя да изнамерят от ИнтернетО това подобие на смислен текст, искам да кажа, че той е само и единствено с хумористична цел, без да се опитва да орони нечий вековен кореняшки престиж.

Така де, ако това няма да обиди никого от вас, сипете си нещо леко или тежко и се посмейте, но ако до този момент някаква частица ви е обидила – запалете си цигара, дори да не пушите и замразете разпалените си гневни страсти. А ако искате да ме намерите, за да ме изгорите на клада и да заклеймите провинциалното ми име – иронично, но живея в Центъра на София.

Провинциален фасон в столичен организъм

Онова яко чувство, да се прибереш в малкия си роден град след дълга академична седмица в София, бидейки студент на пъпа на културата, а именно във Факултета по славянски филологии в Софийския университет, бе истинско вълнение за всички 19/20-годишни студенти, като нас. Споделяйки вълненията си на по цигарка между лекциите, изведнъж се появява не кой и да е, а негово величество софийскиО шопин (шоп, нали така?), който вади словесната метличка и съвсем изкусно, и културно ни заклеймява и прогонва от Свещената софийска земя.

Да си ходим, бре, там, в провинцията ни е мястото, щото много се напълнила столицата с таквиз като назе. Ами, да си ходим, освен, ама трябва преди това да си платим сметките за общежитието, да си купим билет от гарата или автогарата (преди това да ги намерим), да объркаме спирката дотам и след като сме поели в правилната посока, да си купим софийска баница.

Заветният момент настъпва тогава, когато, след всички премеждия с бесни реститутки, контрольори на градския транспорт и объркващи табели, се качим в превозното средство към дома и потеглим с куп истории, които ще разкажем на развълнуваните си близки.

А наще чакат ли чакат, за да им раздумваме най-абсурдното си влизане в аудиторията, как преподавателят е говорел на непонятен книжовен български език, а след това сме се запознали със съквартиранта си, който е говорел на съвсем друг език, представяйки го като родопски диалект.

Един ден почивка и после, в слънчевата неделя, обратно към София. Тудуф-тудуф и яваш-яваш към Обетованата земя с бурканите, чистите завивки и приличните дрехи, различаващи се от скъсани дънки (от десети клас), и тениска на Iron Maiden.

По пътя гледаме замечтано хоризонта, със слушалки в ушите и мечти в главите за това, как да се адаптираме възможно най-бързо, да забършем някое софийско гадже и да заклеймим вовеки веков своето скромно провинциално име. Как съм си се представяла ли?

Ей така, ходеща по десетилетните софийски жълти павета, с млад (сравнително) левент под ръка, съзерцавайки онзи причудлив отблясък на слънчевия следобеден лъч, падащ върху купола на катедралата „Александър Невски“. Представях си софиянцецО като икона, като светило, което ще ме избави от малоградския мрак и ще ми покаже „правилния път“ към просветлението в една култура, за която дори не съм си помисляла, излизайки с моите ортаци-съграждани.

„Мамо, баща ми, не ви ща лютениците, не ви ща ракията, не ви ща суджуците – искам да се бутам на опашките в Lidl (като една истинска почетна гражданка), а след това да отида на брънч, за да си изхарча парите, които сте ми дали за седмицата.“

Мамо, искам да съм лъскава софиянка, бре! Да, чедо, ама си се родило сред китни поля, Средногорски красоти и умерено континентален климат. Нищо де, младата 20-годишна Симона винаги се утешаваше с факта, че в далечното бъдеще, което рано или късно ще доживее, Ихтиман ще стане квартал на София и ще стига с многоуважаемото метро до панелката си.

Изпитателният срок на един провинциалист

Да де, ама за да станем лъскави софиянци, всички провинциалисти трябваше да минем своя „изпитателен срок“ в квартала „на бъдещето на България“. Всички знаем, че това е Меката на всички купони, сравнително евтината манджа (когато тази от мама свърши) и магазините, в които можеш да си купиш както пластмасови чашки в различни цветове за многократна употреба, така и знак „STOP (the party is here).“

Не понасях Студентски град (както и почти всеки жълтопаветник) и в това число мога да кажа, че вървя в синхрон със столичанския начин на мислене (само това, засега). Студентски град беше рай за всички невинни души, които са нямали търпение да скъсат дългогодишния си родителски синджир, готови да похарчат всичките си джобни за спирта на дядо ти, сипан в претенциозна бутилка „Руский стандарт“.

А бедните, заблудени студенти бяха любимите мишени на каките от дискотеките, които нямаха търпение да си поиграят на цифрички със сметката накрая, която от 50 лв. рязко скачаше на 534 лв. И тогаз се почва едно броене на стотинки, вадене на смачкани банкноти, някой изненадващо си намира 20 лв., дадени му преди време от леля Славче от село, и накрая тази сметка успява да бъде скалъпена някак си.

Трябва ти много опит във висенето в тези дискотеки, за да се научиш да си търсиш правата (макар и да не си столично парвеню). Ей тогаз излиза буйният провинциален нрав на излъгания млад човек от малкия град, който цял живот е пил водка „Флирт“ с ябълка за 5 лв. и е лизал като коза морска сол ледено сокче за 10 ст.

Научихме се да не се даваме на отворените столичани, а това беше първата стъпка към успеха ни в оцеляването. Нито една стара реститутка, играеща ролята на портиерка в общежитието, нито един барман в най-вървежните барове в квартала и нито една хостеса не може да си направи менте алъш-вериш с един изпечен провинциален човек.

Как да Ви кажа, моята буйна и мечтателна душа обожаваше да се разхожда из Центъра на София и мразеше до болка претъпкания автобус с легендарен номер 280, криволичещ като в анимационен филм и препълнен с изморени, и гладни студенти. Впоследствие се научих да пътувам с „по-класното“ превозно средство до университета, а именно с автобус 94. Що пък „по-класно“? Защото обикаляше централните софийски улици и някак си наивната млада душица Симонова, чувствуваше, че някой ден тези райони ще ѝ бъдат на една ръка разстояние от Ректората.

Всеки ден все по-софиянка

Няма да коментирам Covid-19 периода. Това беше един затворен в клетка кошмар, в който всеки един от нас бе принуден да си седи по родните места, да обикаля като вързан кон по цял ден в ареал от 100 метра и вечер да се събира с приятели на по чашка домошарка (ей туй ме спаси и научи на алкохолно възпитание, и мярка).

Но времената са гладни и мерките започнаха все повече да се отпускат. С отварянето на границите и обществените места (молове, кина, фризьорски салони, книжарници, ресторанти и т.н.) дойде един благоприятен период за всички нас, бедни и жадни за култура люде.

Да се завърнеш в любимата си София бе дългоочакван и бленуван момент, в който получаваш най-чувствените си душевни оргазми. Кака ви живя на пъпа на Центъра няколко пъти, опитвайки се да се впише в столичната, претенциозна култура.

За първи път имах честта да седна на маса с баш столичани (на които гледах като на светила от приказен райски свят), да поговорим за Антъни Бурдейн, да разбера, че да колекционираш някакви джунджурии-вълнението още не е съвсем отминало (колекциониране на грамофонни плочи, например или презервативи с най-различни вкусове).

С времето даже и без това големият ми нос започна да става по-голям и вирнат нависоко. В погледа ми се четеше открито пренебрежение към своите родни съграждани, а от мириса на туршия получавах неистови гърчове.

Яйца „БЕНЕДЖИКТ“, майна…Оп, обърках, исках да кажа „копеле“ и нищо друго нямаше значение в моето ежедневно меню. 15 лв., ама за да се опитваш да оцеляваш като менте-софиянец, в този живот трябва да направиш няколко жертви на седмичния си бюджет.

Вторите употреби винаги са ми били една особена страст и любимо място, в което да отмарям. Явно и на столичани също. Те обожават винтидж находките от времето на баба ти и дядо ти, и техните родители, които закупуват на символични цени от 60 лв. нагоре за една обикновена, поцинкована лъжичка за чай.

Те обичат стари и нишови джиджафки, които пасват перфектно на техния измъчен, но „арт“ външен вид. Мазна ти е косата? Това е нещо нормално. Хората на изкуството нямат време за душ (не бе, мързи ги), защото такава е модата.

Но ако наистина те е много срам да се разхождаш по Центъра с мазна коса, винаги можеш да закупиш една винтидж бандана за скромните 34 лв. от чиста китайска коприна и ретро елементи като гоблена на баба ти в кухнята на село (вместо да си купиш шампоан за 10 лв. максимум).

Спи ти се? Искаш нещо освежаващо? Кафето е за простолюдието, от което бягаш като Дявол от тамян, но все пак столичани имат решение – пий (и след това повръщай) Club-Mate.

Старо и младо пие тази напитка, съдържаща вода, захар, екстракт от чай Мате, лимонена киселина, кофеин, мигла от девствена смолянчанка, коприна от депресирана буба, крило на любимия молец на някого от група „Молец“ и, може би, щипка от лицемерието на всекиго, който се прави, че това чудо му харесва.

А каква скица излезе от мен? Абе, ей сега ще кажа.

Готовият полуфабрикат

Ако ме попитате как виждам себе си преди 2 години – типичният полуфабрикат. Печена съм, ама не баш, пържа се на парещото столично слънце като яйце „БЕНЕДЖИКТ“, в някое неприятно осветено кафенце по пладне, за да разберат всички, че съм свободна артаджийка, работеща през нощта, защото само слабите бачкат през деня, докато хората на изкуството съзерцават деня.

За всички обаче ти си оставаш един безвкусен полуфабрикат, който се нуждае от кратко приготвяне, докато добие някакъв си вкус и форма, и който най-вероятно ще подлежи на следваща обработка

Съзерцаването се характеризира с това, да гледаш в точка, докато пиеш някакво много скъпо, засукано безкофеиново кафе с бадемово мляко и нула алергени, чудейки се що за тия пари не си купи луканка. Хубаво е да имаш по един съмишленик под ръка, с когото да съзерцавате „Графа“ заедно, наблюдавайки с пренебрежение бързащите по задължения хора.

„София, копеле“ е задължителната фраза, която, дори да вкараш в най-сърцераздирателния разговор за неизбежната смърт на 5-годишния си таралеж, пак ще бъде достатъчно на място (стига да си в София или от София). „София, копеле“ – казва се по-време на секс, по време на семейна вечеря, по време на изпит, ей, така, защото няма какво да кажеш на първата си среща…В някоя софийска църква, посред нищото в „Обеля“ и т.н.

Не спрях да си мия косата, но си купих мокасини и дълги чорапи. Осъзнах, че Tote bag-овете са изключително функционални чанти, наследени от пазарските едновремешни аксесоари на майките, бабите и лелите ни.

Искрено ги препоръчвам – в тях можеш да сложиш всички свои тефтери (в които пише само някакви тъпи фрази или въобще не пише нищо), четки за рисуване (макар че не рисуваш – това ти е личният талисман), ластик за коса, книги, които никога няма да отвориш, храна от 2 дни, ключове, косъм от бившия, малък лентов фотоапарат и дори дилдо (в Центъра падат задръжките).

За да се впишеш в „елита“ и за да може някой ден твоите приятели-столичани да ти кажат: „Ти си си чиста софиянка“, трябва да направиш всичко възможно да излезеш от твоята родна зона на комфорт и да правиш неща, които първоначално не харесваш, а после правиш, защото пак не ти харесва, но си свикнал.

Правило 1: Тотално отричане на чалгата, местата, в които се слуша, хората, които я слушат и техните родители, които също имат принос за това, децата им да слушат чалга, най-малкото, защото са ги направили. Въпреки, че както провинциалисти, така и малките столичанчета, в своето крехко детство, са крещели в междублоковото пространство: „ПА-ПА-ПА-ПАЛАТКА“, а след това са кършели снаги на абитуриентския си бал в „Шератон“, вече поотраснали и помъдрели, те тотално отричат този жанр.

Това е простотия. Това е прокоба. Това е упадък на цяло едно общество…Каза столичанчето, друсайки се в кенефа на някое кваратално мазе (опа, *столичен клуб).

Правило 2: Имаме алтернатива за чалгата: Като не слушаш чалга, ще слушаш джаз. Един толкова неразбран от толкова много слушатели жанр, чуван само от куртоазия и личен престиж. Учиш по квантова физика и не знаеш какво да слушаш? Пусни си джаз, много добре се връзва. Пиеш от сутринта на плажа пред караваната си, тайничко ти се слуша нещо друго, но си човек на културата и няма да се излагаш – пускаш джаз. Искаш да подразниш най-добрата си приятелка, слушаща Death Metal? Пускай джаз и гледай какви философии ще ти изкара (нищо против жанра).

Правило 3: Колкото по-безинтересен е един филм, толкова повече трябва да ти допадне…Все пак е „арт“, а просветените нищо не разбират. Независимо дали си учил в НАТФИЗ или не, ти трябва да имаш достатъчно филмова култура, за да можеш да даваш акъл на хората, кой филм да гледат, кой режисьор да харесват и колко добре е сниман един филм. Ти трябва да си готов да им го набиеш в кухите канчета мнението, че трилърите са само за работещи депресари, докато истинските бохеми гледат цялата филмография на Гай Ричи поне по три пъти в седмицата, „Нимфоманката“ задължително поне по веднъж на ден и чат-пат по някой филм на Годар (Жан-Люк Годар). Колкото по-често казвате „Този филм е сниман много добре“, въпреки че бъкел не разбирате как въобще е протекъл този процес, толкова повече Вашите съмишленици ще Ви вземат насериозно.

Правило 4: Брънч, брънч и пак брънч. Забравяте за киселото зеле и яхнията. Брънч, брънч и пак брънч.

Правило 5: Най-важното правило: София е нашият любим роден град ние го почитаме и пазим със своя, буен артистичен огън на младостта и никога не говорим от къде сме или от къде са нашите родители.

Правило 6: Да отречем българските диалекти от всички краища на страната! В България съществува само една форма на българския език и тя е книжовната, независимо дали говориш пред шайка политици или си на маса с приятели, винаги трябва да се придържаме към книжовната норма. Както говорим ,така и пишем, копелета. Ако тръгнем да казваме в средата на неадекватен, пиянски спор глагола „черпавам“ и ни поправят с „черпя“, като преди това всички са си изкривили лицата от отвращение към проявата ни на селяния – не се обиждаме, столичани затова са тук, за да ни отворят очите към културата и по-добрия етикет.

Общо взето, това е моделът и той е повече от ясен. За да се наредиш сред елита и да бъдеш достатъчно убедителен в това, да си криеш родния град, трябва да преминеш през тези социални и културни изпитания.

Общо взето, правиш неща, които не ти е особено приятно да правиш - хрупаш зелена салата като Лудогорска крава, докато съседът ти си пече кебапчета, слушаш джаз на слушалки в парка, докато колегите ти от курса ходят в Биад, говорят ти на северозападен диалект, а ти пелтечиш на книжовен български, лъжейки, че имаш нужда да ти се превежда какво са ти казали и за финал – канят те на кино да гледате „Бързи и яростни“ 10, а ти се забиваш във Вас, за да гледаш 4-часов филм, който очеизбождащо не разбираш.

Последни мили думи

Имаше един филм, който съм гледала още в ученическите си години и той също носеше заглавието „Последни мили думи“ – един нелошо сниман филм с уникален саундтрак. Но този абзац носи моите финални слова, защото всяко хубаво или лошо нещо, рано или късно си има свой край.

„София, копеле. Много хора искат да са от София, ама малко от тях са ги джобили на Попа“- не, мерси, достатъчно са ме тормозели шайка не особено добронамерени съграждани посред центъра на Ихтиман, когато бях трети клас. „Малко от тях са изпафкали 4 тона омайно биле на Витоша“ – у назе немаше омайно биле, ама имаше 1 тон домашно червено вино, което също толкова добре те омайваше, колкото онуй, за което говориш, копеле.

Нека върнем жълтия цвят на лудите, на сладките патета във фермата на село и на Слънцето, което не грее само над столицата. За всички новодошли в тази прекрасна европейска столица – когато се влюбите в някого от София, хранейки празни или не толкова празни надежди и дойде някой дървен философ и Ви каже: „Търси си някого от твоята черга – той / тя все пак е от София“, си дайте сметка, че все пак е по-добре да се поседи на меко и топло, шарено чердже, отколкото на студено и плоско, жълто паве.

Ит уас а плежър фор ми!