„И тогава си дадох сметка за великолепната коприна около тялото ми. И изпитах чувството, че мога да се удавя в красота. В този момент ми хрумна, че самата красота е нещо като болезнена меланхолия.“- Артър Голдън - „Мемоарите на една гейша“
Тиха вечер в Киото. Дървени врати на една традиционна японска къща, а зад тях се чува нежният звук на шамисен. Жена с изящно кимоно и внимателно оформени прически и грим, изпълнява танц, в който всяко движение, и жест имат значение. Нейните движения са плавни, разговорът е премерен, а присъствието ѝ превръща обикновената среща в едно истинско художествено изживяване.
Зад красивото бяло лице и нежните лицеви черти, стои мистерия, която обърква западната половина на света, мислеща гейшата за елитна куртизанка. Нейната истинска същност, обаче, е в сблъсък с нуждата на обикновения човек да принизява и разчита погрешно старите чужди традиции на Изтока.
Истината е, че гейшата традиционно е професионална артистка и домакиня на културни развлечения, а не название за секс работничка. Объркването обаче има сложни исторически причини, свързани с японските квартали на удоволствията, социалното положение на жените и начина, по който Западът е възприемал японската култура.
Коренът на едно красиво значение
В превод от японски, думата „гейша“ се превежда като „артистична личност“ поради сливането на двете думи “gei”- „изкуство“ и “sha” - „личност“. Гейшите се обучават в традиционни японски сценични и социални изкуства. Сред тях са музиката, танцът, пеенето, етикетът, разговорът и умението да създават подходяща атмосфера по време на официални събирания.
В Киото често се използват думите „гейко“ и „майко“, като втората дума се използва за девойка, която е в процес на обучението си като гейша. А това е важно разграничение, което разграничава характерния външен вид на гейшата с този на бъдещата такава.
Красотата в изкуството на гейшите
Едно от най-важните умения в обучението на гейшите е традиционният японски танц, известен като нихон буйо. За разлика от много западни танцови форми, които поставят акцент върху големите движения и физическата динамика, традиционният японски танц често използва прецизни жестове, контролирана стойка и фини промени в изражението.
Движението на ръката, наклонът на главата или начинът, по който танцьорката отваря ветрило, могат да имат символично значение. Чрез тях се пресъздават природни картини, човешки чувства, любовни истории или сцени от японската литература.
Например едно внимателно движение на ветрилото може да внушава полъх на вятъра, падащ сняг или движение на вода. За един неподготвен зрител с девствени познания за изкуството на гейшите, това може да изглежда като нещо необичайно бавно и сдържано, но точно в това се съдържат истинските философия, и сложност на танца.
Шамисенът е сред най-често използваните и разпознаваеми музикални инструменти, които гейшата използва по време на своите изпълнения на сцена. Това е триструнен инструмент с дълга шийка, на който се свири с по-голямо от обикновените перца, наречено „бачи“. Звукът, излизащ от него е характерен - понякога мек и меланхоличен, а понякога по-ритмичен, и отчетлив.
Нещо малко по-необичайно, на което една майко трябва да се научи, това е изкусността на воденето на разговор. Гейшата трябва да умее да общува с хора с различен характер, възраст и обществено положение.
Тя трябва да знае кога да зададе въпрос, кога да изслуша събеседника си и кога да внесе хумор в разговора. Това умение изисква наблюдателност, такт и познаване на социалните норми. Разбира се, няма как да не споменем и външния вид на гейшите - кимоната, прическите и грима.
Това са впечатляващи елементи, които са пъстри, съвсем детайлни и създавани с много внимание, изискващо часове. Опитните гейко носят по-изчистени кимона, докато майко обличат по-ярки и пъстри.
Объркването на Запада
Една от най-устойчивите заблуди за японската култура е представата, че гейшите са били изискани проститутки или куртизанки, чиято основна задача е била да забавляват заможни мъже чрез своята красота и сексуална привлекателност. Този образ е толкова широко разпространен, че дори днес много хора свързват думата „гейша“ не с традиционните японски изкуства, а със загадъчна жена, която предлага интимна компания срещу заплащане.
Гейшите и куртизанките са били различни професионални категории, макар в определени периоди да са работели в близки социални среди. Именно тази близост, съчетана със сходни елементи във външния им вид, особеностите на японското общество и погрешните западни интерпретации, постепенно създава объркването.
През периода Едо (1603-1868) японското общество се характеризира със строги социални правила и ясно разграничени професионални роли. В големите градове съществували лицензирани квартали на удоволствията, в които били съсредоточени различни форми на развлечения, като сред най-известните бил Йошивара в Едо (дн.Токио).
Куртизанките предлагали сексуални услуги, като при високопоставените куртизанки те можели да бъдат част от сложна система на покровителство, церемониал и социален престиж. Гейшите, от друга страна, били професионални изпълнителки, чието основно занимание било музиката, танцът, пеенето, разговорът и традиционното гостоприемство.
Това разграничение не означава, че личният живот на всички гейши е бил еднакъв или че никога не са съществували интимни отношения с клиенти и покровители, а, че сексуалните услуги не са определящ елемент на гейшата.
