Авторът на тази статия твърде често си припяваше “Another Brick in the Wall” в своите ученически години. Авторът на тази статия до ден днешен слуша на слушалки тази легендарна песен на Pink Floyd, постоянно припомняйки си основанията за това, защо не стана учител по български език при наличие на педагогическа квалификация.
Днес авторът на тази статия изпитва дълбоко уважение и страхопочитание към една от най-чистите и незаменими човешки професии – учителската, прекланяйки се към труда, всеотдайността и енергията на амбицирания млад педагог. В ерата, в която развитието на технологиите и изкуствения интелект е в своята стихия, пазителите на словесната чистота, пунктуационния ред и автентичността на комуникационния процес, слагат своя невидим супергеройски плащ всеки ден, отправяйки се към своята ежедневна просветителска мисия.
Четирима съвременни будители и една обширна, многопластова тема – „Образование“. Трудно ми е да изрека тази дума, без да гледам на нея като нещо толкова скъпо и незаменимо, но и толкова гъвкаво, динамично и променящо се.
Ако си представим, че думата има своята мека и пластилинова консистенция, ние можем да я оформим, променим и огънем по всякакъв начин, и накрая да получим готовия продукт, с който сме я асоциирали мислено. Днес говорим с младите – с хората, които избраха учителската професия за своя житейска и кариерна реализация.
Те избраха да разграничат „Набий си го в главата“ и „Дай да го анализираме заедно“, поемайки ролята на авторитет, родител, другар и мъдрец. Те са Бояна Илиева, Владимир Илиев, Емма Пекова и Маргарита Борисова – будители с различни гледни точки, индивидуалност и опит в класната стая.
Тях ги свързва любовта към словото, каузата и надеждата за просперитета на българската образователна система. Ние от Gradski.bg сме съпричастни към тревогите на младите педагози и напрежението в работната среда, и подкрепяме техния неуморен труд, търпение и приближаване до мечтателната ученическа душа. Четете и попийте, това, което ще откриете за себе си, в следващите редове.
Преди матурите и пубертета: Гледната точка на началния педагог
В началото бяха ченгелчетата, буквичките и цифричките. Обръщаме се към първия си събеседник, който избира обучението на най-малките. Завършила специалност "Начална педагогика" в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", госпожа Бояна Илиева е начален педагог в столичното 131 СУ „Климент Аркадиевич Тимирязев“ и съпруга на г-н Владимир Илиев.
Здравей, Бояна! За нас е удоволствие да започнем своя приятен разговор именно с теб, човекът, който първи запалва искрата в детското любопитство и стремеж към нови знания! Представи себе си с няколко думи:
Казвам се Бояна Илиева и съм класен ръководител на 2. клас. Учител съм в 131. СУ ,,Климент Аркадиевич Тимирязев
1. Как се печели доверието на едно дете?
За да докоснем едно дете и да спечелим ключа на доверието му е необходимо да подходим с отношение, постоянство, търпение, искреност и най-вече с любов. Децата улавят, когато един възрастен е наистина заинтересуван и отдаден на професията. За тях е важно да усещат загрижеността и вярата в тях. За мен е важно всяко дете да не се страхува да греши, защото така преоткрива себе си и надгражда основите на здравата личност, която трябва да изгради всеки един учител. Доверието се изгражда с малките неща, а те са, детето да се чувства свободно да споделя, когато е тъжно, и да бъде насърчавано, когато изпитва затруднение.
2. Какво, според теб, трябва да се случи в първите училищни години, за да не се превърне четенето в задължение, а да остане удоволствие?
Четенето не трябва да се приема като поредната задача за изпълнение - то трябва да носи удоволствие от историите, да оставя емоция от написаното. Много е важно да не слагаме ученика в рамка, защото литературата, сама по себе си, е отражение на света, на неговите идеи, ценности и морал. Не трябва да се налага насила четенето, а да се представи като възможност, с която личността да надгради себе си.
3. Какво губи едно дете, когато расте без редовното четене на приказки и разговорите с родителите си?
Четивната грамотност днес липсва в нашето общество, именно защото на много деца не им се четат приказки като малки, а им се дават телефони, таблети, които заменят истинската комуникация и моменти на споделеност със семейството. Четенето на приказки е време на сплотяване, на топли прегръдки и искрени усмивки. Това са най-скъпите спомени от детството ни. Разговорите със семейството изграждат връзката между детето и родителите, създават и емоционалната интелигентност на личността, но често сме толкова забързани в ежедневието си, че забравяме, че за едно дете ние сме целия му свят.
4. Трудно ли се концентрират днешните деца? Изисква ли се по-специален начин за задържане на тяхното внимание?
Съвременният учител непрекъснато трябва да се развива, а не просто да познава учебния материал, трябва да умее и да успява да превръща часа в истинско преживяване. Няма как да не интегрира и изкуствения интелект в образованието, защото той е част от времето на учениците, нашата работа е да ги научим да го използват правилно. Не може да очакваме методи, които са били ефективни преди двайсет години, да имат същия резултат и днес.
5. Какво можем да научим ние, възрастните, от децата и тяхното възприятие за света?
Децата са учебник по човечност, доброта, искреност и любов. Всеки ден се уча от тях, виждам как те разбират света и се стремя никога да не забравям техните уроци. Те не са просто наши учители, но и са лечителите на обществото, защото зарядът им носи смисъл и вдъхновение
6. Очакваме ли твърде много от децата в началните класове и оставяме ли им достатъчно време да бъдат деца?
Днес искаме твърде много от децата – да са отличници, да имат дисциплина постоянно, да ходят на частни уроци, на извънкласни дейности, на спорт и още, и още… Учениците са прекалено заети и често отнемаме частица от детството им, прекалено бързо, искайки те да пораснат, и забравяме, че безгрижието на детството е ценност, а не товар. Като учител, и аз изисквам много, защото искам моите ученици да са подготвени, държа много на възпитанието и дисциплината, но не по-малко важно е емоционалното благополучие на ученика.
7. Къде е границата между отговорността на учителя и отговорността на родителя в живота на едно дете?
Често казвам на родителите, че ние не сме врагове, а партньори. Учителят и родителят имат една обща цел – най-доброто за съответното дете. Боли ме, когато виждам прехвърляне на отговорността върху учителя, а не екипност при разрешаването на проблема. Вярно е, че ние прекарваме повече време с децата им, но отговорността към личността тръгва от родителя.
8. Кой малък жест от ученик те е накарал да си кажеш: „Затова си струва да бъда учител“?
Много са жестовете, които стоплят сърцето ми всеки ден. Милата прегръдка, добрата дума, вярно решената задача, благодарността и уважението в очите на моите ученици е моята най-голяма награда. Конкретен пример мога да дам с рождения си ден, когато учениците ми направиха клип с пожелание от всеки един от тях, защото беше неучебен ден и не успяха да ме видят, а държаха да ме изненадат. Професията взима много, но дава най-важното – смисъл и обич.
Десет кила знания без трюфели: Гласът на будителя с поетична душа
Бояна е щастливата съпруга на следващия ни събеседник – Владимир Илиев. Първенец на випуск 2022г. в Софийски университет „Свети Климент Охридски“ в специалност „Българска филология“ и учител в същото учебно заведение, в което работи и Бояна, Владимир печели вниманието на своите ученици със знания, амбиции и топло отношение в класната стая.
Здравей, Владимир! Удоволствие е да си говорим с вас, младо учителско семейство, с амбиции и свеж подход към младото поколение. Но днес и двамата ще говорите за себе си индивидуално относно своята професионална насоченост и малки, ежедневни успехи. Как би представил себе си, накратко?
Казвам се Владимир Илиев, учител съм по български език и литература в гимназиален етап в 131. СУ ,,Климент Аркадиевич Тимирязев”.
1. Как убеждаваш ученик, че литературата и езикът могат да му дадат нещо, което не може да намери в TikTok?
Никога не съм се опитвал да убеждавам учениците, че ТикТок е нещо лошо, за да им покажа стойността на литературата. Аз работя с ученици от гимназиален етап, които вече са достатъчно големи, за да разберат, че литературата не е просто учебен предмет - тя е изкуство на първо място. Изкуството има много задачи пред себе си, но най-важната от тях е да ни накара да се замислим, да ни остави без думи, да бръкне в нашата ценностна система и да изкара и доброто, и лошото от нея, а словото има тази функция. Тя не се изчерпва в трийсет секунди видео в социалната мрежа. Въображението, моралните устои и израстването ни като личности имат нужда от литературата, от езика, който превръща мислите ни в реалност. Няма нищо по-ценно от това, да намерим смисъл и разбиране в отсрещния човек, а това не може да ни го даде социалната мрежа. Единствено литературата има тази способност. Затова вярвам, че няма нужда да се състезавам с телефоните на учениците, а да им докажа защо е хубаво да си почиват от тях.
2. Губим ли частица от едно произведение, когато го разбием в хиляди интерпретации, теми и планове?
Понякога и това се случва. За съжаление, често учителите бързаме да предадем дадено произведение така, както на учениците ще им е полезно за определен изпит - НВО или ДЗИ. Интерпретацията помага да се видят пластовете на една творба, нейните скрити послания, сянката на думите, но често учениците свързват дадено произведение с учебникарския план, а литературата е среща с вечността, с опита на някого, с посланията на времето, които съвременният човек отчита дали са стойностни и днес. За мен едно произведение е разбрано от учениците не когато са научили само плана за него, а когато открият смисъла му през своя личен опит; когато литературата се превърне в собствена мисъл, а не в съобщително изречение.
3. Ако можеше да накараш учениците си да прочетат само една българска книга, която не е задължителна по програма, коя би избрал?
Не мога да се огранича само с една книга, нито бих наложил своето мнение над учениците. Противно на мнението, че младите хора не четат, аз пък мисля, че те сами си имат мнение за литература, която им харесва. Често тя е извън учебния материал и в това няма нищо лошо. Аз имам един списък от книги, като всяка седмица им представям една от тях, ако те решат, могат да я прочетат и да споделят своето мнение с мен. Последната книга, която препоръчах, е ,,Живот в скалите” на Мария Лалева, тъй като е важно да познават и съвременни български писатели.
4. Как печелиш уважението на учениците си, които са близки до твоята възраст?
Днешните ученици са много различни от времето, в което аз бях ученик или пък времето, в което моите родители са били. Ние бяхме възпитани да уважаваме авторитети, докато днес младите хора изискват да заслужиш уважението им без значение твоята професия или възраст. Добрият учител трябва да знае и да осъзнава, че той живее във времето на своите ученици, а не обратното. Помня, че първите ми ученици бяха две години по-малки от мен, но не съм имал никакви проблеми с тях, държаха се възпитано, уважително и досега не мога да кажа, че младите хора са невъзпитани или груби, а и учениците винаги усещат кой е искрен с тях. Като учител, се старая да съм човек, с когото гимназистите могат спокойно да говорят, но и да поставям ясни граници в дисциплината и отговорността, които изисквам от тях
5. Подготвя ли българското училище учениците да мислят самостоятелно?
Това е болна тема за нашето общество и образователната ни система. С форматите на изпити, които даваме на учениците, се показва желанието, те да възпроизведат правилния отговор, но не може да очакваме от всички той да е един и същ. В известна степен, ние се концентрираме върху грешката, а не върху смисъла зад нея. Вярвам, че критичното мислене започва със съмнението, а оттам идва и самостоятелността. Тоест, начинът по който оценяваме учениците и изискванията, които имаме към тях, понякога пречат на учениците, отколкото да помагат, защото всички хора не са еднакви. Тук е ролята на учителя, който трябва да успее да съчетае критичното мислене с индивидуалността на ученика.
6. Какво мотивира младите хора да бъдат учители?
Вярвам, че всеки млад човек е зареден с енергията на промяната. Аз избрах тази професия, защото искам да променя нещо, а това става, когато си вътре в системата. Реалността не е лесна, защото има много административни наредби, които отдалечават учителя от призванието му, различни предизвикателства, за които никой не те подготвя. Има и голям смисъл в делничните дни - да видиш как един ученик е повярвал в себе си, как е надградил знанията си или е постигнал целта си. Това е най-голямата награда в нашата професия. Важното е за всеки млад учител да не губи заряда си, а за да се случи това, той има нужда от подкрепа.
7. Кое е качеството, което един учител трябва да притежава, и което не може да се намери в учебник или педагогическа лекция?
Лекциите и теорията няма как да те подготвят за класната стая. Светът е динамичен, както и учениците. Най-важните качества са обичта и търпението към тях, защото те усещат всяка фалшива усмивка. Ако спечелиш доверието им, те ще те възнаградят със знанията си.
8. Има ли нещо, което ти самият би променил в образователната система и защо?
Мисля, че няма да ни стигне времето, за да изкажа всичко, което бих променил. Със сигурност трябва да се премахне НВО в 4. и 10. клас, защото това е пореден стрес за учениците, чийто резултат не определя нещо съществено за бъдещето им развитие. Бих искал учителите да имат повече свобода да упражняват професията си, отколкото да се оценяват на база административните наредби. Да има повече часове по български език и литература, при положение че това е предмет, по който проверяват нивото на учениците през няколко години. Не може ученици с по три часа български език и литература седмично да се сравняват с ученици с по 5 или повече часове седмично. Силно се надявам да се запази правилото аз да избирам учебника, по който да работя, спрямо възможностите на моите ученици, а не да ми се налага определен модел. Програмите по български език и литература да се правят от действащи учители, които имат опит не само в елитни софийски гимназии, западноевропейската литература да не е толкова ощетено представена, както и да има повече съвременни автори, и произведения, които учениците да учат, и не на последно по важност място, да има повече логика в програмата по български език в прогимназиален етап.
Образованието през обектива ѝ: Удивителният ъгъл на подБУДИТЕЛните изречения
Когато образованието срещне фотографията, и най-врелите и кипели езиковеди мълчат. Нека не забравяме, че учителската професия винаги е така щедра да отстъпи място и на други приятни занимания, и че животът на един млад педагог не свършва с проверените и оценени домашни работи. Маргарита Борисова е нашият пример за това. Завършила специалност „Българска филология“ през 2022г., днес тя работи в динамична, но изключително интересна училищна среда.
Здравей, Маргарита! Не можем да скрием вълнението си, което изпитваме, от това, което ще ни разкажеш за своя личен опит в класната стая. Но преди да преминем към конкретните въпроси, можеш също да представиш себе си с няколко думи.
Здравей, Симона, и аз не мога да скрия вълнението си, че ще проведем този разговор точно с теб! Не беше много отдавна, когато се лутахме в коридорите на СУ и не можехме да намерим кабинета за следващото упражнение. Вече от четири годни преподавам в училище, имам щастието да съм учител на малки и на големи ученици, а в свободното си време се занимавам с фотография.
- Имаш ли правило в класната стая, от което не би отстъпила, независимо колко модерни и либерални ставаме?
Не знам дали бих го нарекла „правило“, по-скоро нека говорим за принципи. Държа учениците да са уважителни, да са дисциплинирани и да работят по време на часовете. Обичам да им казвам: „Когато се смеем, се смеем и когато работим – работим.“ Защото работата с деца и млади хора непременно е забавна, и смехът не трябва да е забранен, но ученето и старанието за мен винаги ще са на първо място. И дори да попадам в категорията на младите преподаватели, за мен е важно учениците да ме виждат на първо място като учител, за да мога да им бъда полезна в обучителния процес, а след това вече и като приятел, защото понякога учителят е този, към когото децата се обръщат за съвет или просто човека, на когото се доверяват да споделят.
2. Като учител по български език, как би обяснила на учениците си, че думите имат сила, подобна на тази на образите, които ежедневно виждат в социалните мрежи?
Много просто: За да докажеш, че думите имат сила, не трябва да си задължително филолог. Всеки знае как се чувства, когато някой му каже „Справяш се чудесно!“ или „Наистина си важен за мен!“. Същото важи и когато някой ни накърни самочувствието. Щом нечии думи могат да повлияят на нашето благосъстояние, означава че те имат сила. Силата е да променят, да изискват, да обещават, да убеждават някого в нещо. Ако не можем да ги използваме правилно или не знаем как, то ние самите се лишаваме от тази сила. Често се случва ученик да ми каже „Знам отговора, но не знам как да се изразя.“ Тогава използвам случая да им обясня колко е важен езикът ни и умението да се изразяваме. Можем да имаме най-гениалните идеи на света, но ако не успеем да ги обясним – никой няма да повярва в тях.
3. Ако трябва да заснемеш портрет на българския език през 2026 година, какъв човек би застанал пред обектива ти?
Много интересен въпрос! Представям си пред мен един възрастен човек с много опит и скъп, но повехнал костюм, който раздава своите богатства – антики, но малко хора се спират при него и ги оценяват.
4. Как разбираш, че един учебен час е бил ползотворен?
Според мен, един час е ползотворен, когато учениците са намерили смисъл в думите ми и това, което съм преподала. Тези моменти променят атмосферата в класната стая и след часа аз самата си тръгвам заредена и чувстваща се наистина пълноценна. Разбирам и по погледите на децата, по въпросите, които ми задават, по ентусиазма, с който заформят сами дискусии, защото темата им е интересна. Понякога си личи и в мълчанието – моментът, в който спират да си говорят или да се въртят и просто слушат.
5. Когато искаш да поправиш един ученик, как намираш баланса между това, да помогнеш и да не потиснеш желанието му да се изразява?
Мисля, че в часовете по литература този баланс се постига по-лесно. Ако учениците са уловили основната идея на едно произведение, всеки отговор може да е верен – въпрос на интерпретация. Ако нещо ми се струва „неправилно“, първо карам ученикът да се аргументира и след това се залавям за неговия отговор, и го насочвам към „правилната посока". Казвам му, че има добри размишления и го подтиквам да се замисли и върху насоките, които съм му дала. В часовете по български език нещата стоят малко по-различно. Там има правила и няма място за лична интерпретация.
6. Пред какви предизвикателства се изправя един млад учител в първата си година в училище?
През първата ми година в училище може би ми беше най-трудно да свикна с класното ръководство.
7. Каква е тежестта на това, да бъдеш класен ръководител?
Когато влезеш в ролята на класен ръководител, ти не си вече просто преподавател, а посредник между родителите и учениците, и институцията, наречена „училище“.
8. Вижда ли Маргарита Борисова себе си като ученичка в лицата на своите ученици?
Забавно, но да. Случвало се е, и то най-вече, когато се подразня на някой ученик, а сърцето ми се пълни, когато виждам черти и от моите приятели в лицата на учениците.
Режисьор на своя час, главна роля в клас: И нека словото бъде с учениците
Ако на първите чинове седят отличниците, то на първите редове в кино салоните седят само закъснелите за прожекция. Макар и напуснала учебното заведение, гласът на Емма Пекова продължава да пробужда уважение в съзнанието на нейните ученици. Тя оставя частица от себе си и своите знания в класната стая, за да се отдаде на своята голяма страст – киното и необятната култура.
Емма Пекова завършва специалност „Българска филология“ в Софийски университет „Свети Климент Охридски“ през 2024г., а след това продължава магистърското си образование в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".
Здравей, Емма! Финалните овации оставихме на теб и твоята главна роля в класната стая. Признаваме, че това е интересен развой в твоето кариерно развитие, а също и много смело решение. Представи се с няколко думи, а след това ще преминем и през конкретиката.
Здравейте на всички! През 2024г. завърших специалност „Българска филология“ в Софийски университет „Свети Климент Охридски“. Завърших семестриално магистърска програма „Съвременно кино в световната култура“, или по кратко: „Кинознание“ в НАТФИЗ. Това беше пътят, по който аз избрах да продължа, след като прекъснах изцяло работата с учениците. В момента съм и журналист в медията за българско и световно кино – KinoBox Bulgaria (https://kinobox-bg.com/).
1. „Животът е като кутия с шоколадови бонбони - никога не знаеш какво ще ти се падне.“- Можем ли да кажем същото за образователната система, защото никога не знаеш на какъв клас ще попаднеш?
Със сигурност. Всички деца и класове, на които съм преподавала, са много индивидуални и никога няма нито повторения на някакви специфични интереси от тяхна страна, нито на таланти, които притежават. Видях какво ли не – видях деца, които се занимават с гмуркане, изучаване на азиатски езици, паралелно със западните, които се преподават в училище, художествена гимнастика, Таекуон-До, карате футбол, а също и деца, които се интересуват от природни и точни науки – математика, физика, роботика. Имаше деца, които се интересуваха от ски, сноуборд и всякакви други видове спорт, така че бих казала, че палитрата е разнообразна и не би следвало ние, като лица в класната стая, да сравняваме клас с клас. Аз никога не съм слагала бариерата на това: „Аз съм по-висша от вас, само защото съм преподавател“, а смятам, че всеки един човек в класната стая трябва да бъде равен сам за себе си. Въпреки че отделните класове живеят в едни и същи години, имат една и съща среда, дори едни и същи „отдушници“ в социалните мрежи, те са възпитани или са се самовъзпитали по коренно различен начин.
2. Кое от учителската професия ти липсва най-много и кое откри в киното, което не си намирала преди?
От учителската професия най-много ми липсва интеракцията с децата и постоянната комуникация, която водехме помежду си. Успях да изградя много приятелска връзка с тях. Tе се чувстваха спокойни да ми споделят каквото и да е, което се случва в личния им живот и не само. Другото, което ми липсва е това, че те ми разкриваха своите хобита и интереси, които дори не съм подозирала, че могат да ми бъдат любопитни под някаква форма. Откривах ги в текстовете им и по този начин навлизах в техния ритъм на ежедневие, и начин на живот.
Киното, от друга страна, е много по-различно от учителската професия. Тук открих много повече свобода на изразяването, такава, каквато в училище бива пресирана, може би, от разбирания, от дистанцията на времето, разликата в поколенията, от системите и от методите, които избират преподавателите. Нека не забравяме, че както има различия в интересите и личностите на децата, така и при методите на преподаване на учителите, освен ако не говорим за един класически метод, който следва матрицата: „Идваш, изпяваш си урока и ако няма въпроси – ставаш, взимаш си нещата и си тръгваш, без да се интересуваш какво се случва отвъд тетрадките, учебниците, химикалките и домашните, които пишат децата.
3. Остави ли предишното призвание зад себе си или пренесе частица от него в следващото?
До голяма степен двете неща се различават и то от гледна точка на това, че има една структурирана система, която трябва да мине през деня ти. Ти отиваш на работа, вършиш си задълженията, които имаш преди началото на учебния процес, после учебният процес минава, виждаш се с децата, денят приключва, но все още има някаква работа по документи и домашни. Бих казала, че съм запазила организираността и това, да мога да работя активно и концентрирано, както и да работя в екип. Много хора не искат да си го признаят, но както в училище, така и в киното, всичко е екипна работа, и ако един тръгне настрани и иска да действа индивидуално – това рядко има положителен развой. Тази консистентност на работа, която имах с децата, постепенно бе пренесена и в работата ми с киното. В момента съм подела една инициатива с едно интервю, което ще излезе съвсем скоро. Седнах и направих всичко, което зависеше от мен, като работен процес върху текста, за да може да преминем по-нататък по веригата и да продължим напред.
4. Когато говорим за народните будители, обикновено мислим за учители, писатели и революционери. Има ли място в този разговор за хората, които събуждат обществото чрез киното?
Естествено. От много малка имам своите преподаватели-кумири и заедно с тях имам своите любими автори, които са изградили моето мислене, и са ме утешавали в тежки дни. Имам и много режисьори, и сценаристи и писатели, които до ден днешен успяват да пробудят някаква нова искрица в мен, за да продължавам да виждам тези красиви аспекти на изкуството.
Функциите на изкуството са да пробужда, да задава неудобни въпроси, да дава горчивите отговори, да кара хората да погледнат отвъд балончето, което са създали около себе си и да се сблъскат с действителността, която е днес.
Бих споменала конкретни имена, които ме вдъхновяват: В момента съм в активно разработване на магистърската си теза, а в нея споменавам три големи имена: Агнешка Холанд, Малгожата Шумовска и Павел Павликовски. Бих посочила и Ингмар Бергман, Мартин Скорсезе, Дейвид Крьоненберг, Гийермо дел Торо Франсис Форд Копола (с фокус към неговите стари продукции), от писателите, естествено, Мери Шели, Оскар Уайлд, Едгар Алън По, Силвия Плат, Александър Дюма, Гьоте и още много, много други. Това е едно наследство, което не само, че трябва да се предава в изкуството, но трябва и да има една „отворена прегръдка“ за читателя / зрителя, за да може той самият да открива нещо за себе си отново и отново. Моите колеги от KinoBox са моят двигател на това, да откривам нови и нови режисьори, течения и филми, за да допълвам пъзелчето на картинката по възможно най-красивия начин.
5. Ако трябваше отново да влезеш в класната стая, но този път да преподаваш литература чрез кино, с кой филм би започнала и защо?
Сложен въпрос, защото ми изникват много филми в съзнанието. На първо място бих казала, обаче, „Граф Монте Кристо“, като препоръчвам последната адаптация от 2024г. Тук бих насочила разговора към отворена дискусия за това, до къде се е спрял текстът, къде филмът излиза отвъд него и какво надгражда или какво губи. От руската класика бих им пуснала „Майсторът и Маргарита“, „Лолита“, колкото и да е неудобен. Ако говорим за по-малките ми ученици, бих им пуснала нещо, свързано с гръцката митология, когато обсъждаме Николай Кун. Отделно, ако искаме да се занимаваме с нещо по-приказно, бих им пуснала някои много любими мои анимации.
Ако говорим за нашето българско кино - бих потърсила и пуснала продукции, които са свързани с литературните произведения, за да добият представа какво всъщност не е заключено и останало като информация в кориците на книгите.
6. Случва ли ти се да гледаш филм и да си мислиш как би го обсъдила с учениците си?
Да, много често ми се случва. Докато работех, вече активно се занимавах и с кино, със сайта на медията, и често съм им споделяла на учениците, че съм гледала най-различни филми. Винаги съм ги питала дали четат извън клас или дали ходят на кино. Искала съм да разчупвам атмосферата, като ги заведа на кино, за да гледаме нещо.
Пресен пример беше излизането на „Опенхаймер“ (2023г.). Знам, че този филм е тежък, темата е специфична и има една определена възраст и знания, които трябва да покриеш, за да преминеш тази научна бариера, за да разбереш филма. Те винаги са ме питали за препоръки за филми и ето защо често ми се случваше да се замислям как самите те биха реагирали на препоръчани от мен филми и сериали. По-голямата част от тях дори предпочитат сериалите - тази форма на възприемане на съдържание, която е по-протяжна във времето. Дори сега, когато вече не преподавам, ако някой от тях се свърже с мен и ми каже: „Може ли да ми дадете някаква препоръка?“ – винаги бих се отзовала и то на драго сърце
7. Има ли нещо, което си разбрала за образованието едва след като си излязла от системата и си погледнала на нея отстрани?
Да. Никога не можеш да промениш даден възглед, разбиране, метод, система, предлагайки някакво ново поприще, защото системата е вкоренена дълбоко във времето. Аз съм много широко скроен преподавател, спрямо това, как организирам дискусиите, включвайки изкуство, музика и допълнителни неща, които могат да бъдат включени в разговора, но срещам тотално неразбиране и дори нежелание. Някои колеги смятат това за излишна, допълнителна работа и затова избягват да я свършат. Колкото и да полагаш усилия, за да може да започне да работи машината „ученик-родител-учител“, не трябва да има пробойни или повредата не бива да бъде оправяна току-така. Времето ще покаже дали това, което си мисля, ще бъде правилно.
8. Би ли имала „втори сезон“ твоята учителска кариера и би ли променила нещо в своя „сценарий“ на преподаване?
По отношение на сценария ми на преподаване – абсурд, защото обожавам свободния диалог и близката интеракция, която имам с учениците.„ Втори сезон“ не бих казала, че ще има, защото не го чувствам това занимание, като такова, което искам да практикувам за момента. Разбира се, винаги мога да се върна.
Аз винаги виждах един живец и желание в очите им, да работят с мен. Това е много ценно, защото не е пресилена работата и децата не работят по принуда върху уроците си. Не толерирам неуважението, не ме разбирайте погрешно.
Никога няма да спра да насърчавам интересите, които децата имат, колкото да им се струват невъзможни и далечни. Чрез пробата идва и грешката, а чрез нея - самият урок. А какво по-хубаво нещо от това, да се учим всеки ден на нещо ново?
Финалната бележка на един автор
Авторът на тази статия изказва своите благодарности за ползотворния и толкова искрен разговор със своите събеседници! Благодарности за тяхното присъствие в класната стая и извън нея като отговорни и амбициозни млади хора!
Макар и дъждовен и студен, днешният ден носи със себе си топлината и пламъчето на немалкия принос на българския будител. Свежестта на бодрата смяна ражда надежда за светли бъднини и оформянето на достойни, и просветени в знания млади хора.
Честит празник на всички съвременни будители! Словото и неговото опазване са част от нашата борба за национална идентичноста, а гласът е на народа – най-голямото богатство днес, утре, вдругиден и всеки ден на тази земя.
