Има един цитат на небезизвестния руски автор на XIX век – Николай В. Гогол, който много често можете да срещнете в социалните мрежи от хора, които хал хабер си нямат кого всъщност цитират. Така де, тази мъдра мисъл гласи: „Не с пари – с хора се живее.“…Ама и от хора се умира.

Едва ли една ходеща пачка с пари ще Ви блъсне по оживеното стълбище на НДК, докато, поради проблеми с вестибуларния си апарат, Вие се мъчите да преодолеете тези гадни стълби, и да слезете от тях невредими, без да Ви се завие свят. Бързат бе, ама и аз бързам, когато някой реши внезапно да се наведе пред мен.

Мислите си, че водачите на каквито и да е превозни средства представляват най-голямата опасност за живота ни? Виждали ли сте неориентирани пешеходци? Това е жив капан с кракомобил – той е онзи типаж, който обикновено е толкова вглъбен в музичката, която дъни от слушалките му, че въобще не си дава сметка, че светът около него може да се срине и то благодарение на това, че няма нито периферно зрение, нито слух на разположение.

Това е онзи типаж, който рязко спира за да смени посоката си на движение, да се сблъска челно с Вас и накрая той самият да се изнерви, а единственото нещо, което му излиза от устата е „Опа!“. Ще го видите в градския транспорт, ще се сблъскате с него на тротоара, може би в магазина, или в забутаната тоалетна на някоя дупка, представляваща се като „бар“.

Но нека да си дадем сметка, че всички биваме отнесени от вихъра на своите грижи и мисли, и може би това води до изпускане на автобусни спирки, объркване на ескалаторите или постоянната, натрапчива мисъл: „Дали изключих ютията си?“, след като близо 40 минути пътуваме до работа. Но от нашите мисли не зависи нечий живот, нали така?

Минусът на това, да живеем сами, е, че никога не знаем кога неволно можем да останем без покъщнина заради забравена ютия, но има и плюс: Докато бързаме да отидем до вкъщи, за да изключим въпросната вече изключена ютия, градът вече е изпил сутрешното си кафе, но неволно е изпуснал да си вземе чувството за ориентация и самосъхранение.

Сблъсъкът със сутрешните хора може да Ви даде плодове на размисли (в моя случай материал за поредната не толкова посредствена статия), но може и да Ви изправи пред сериозни предизвикателства в борбата си за оцеляване. Статия има благодарение на останалите ми инстинкти за самосъхранение.

Така де, след колоритната тема за Жълтия елит идва време да си поговорим на по хапка, пийка, простотийка за това, колко е опасно да бъдеш пешеходец сред пешеходците, колко е дразнеща нечия несъобразителност и колко често се чудим „за кого бие камбаната?“ – за човека, който се опитва да оцелее сред зомбита или за самите зомбита, за които се чудим как са оцелели толкова дълго време. Списъкът не е малък и е базиран на личния опит на автора.

Колкото и хумор да е вкаран тук, има и доза поучителност в името на собственото благополучие и обществения ред. Не сме сами на този свят, на тази глуха улица и в този студен трамвай сутрин рано. Нека нашите мисли не бъдат повод за драстичното намаляване на човешката популация. Амин.

Синдромът на сгъваемото ножче

Не, няма такъв синдром…Но масовата практика може да го реализира. Знаете ли защо и как са измислили пенис коланите? Не, защото порно слабостите на хората искат да достигнат до анатомична революция с помощта на нещо допълнително (особено за нежния пол), а защото твърде много хора на улицата блокират нечие движение заради своето рязко навеждане.

Причината за тяхното навеждане? Развързана връзка на обувка, с която не могат да направят две крачки напред и поне да си пуснат „аварийките“, преди да се сгънат на две като джобно ножче. Не. Проблемът трябва да се реши тук и сега, на всяка цена (много често цената е тази на живота на човека зад тях).

Да, това е този типаж, зад когото вървите, съвсем импровизирано и без да искате, спазвате едно и също темпо, има я нужната дистанция, но за беда неговата връзка се развързва. И понеже този типаж не вижда по-далеч от развързаната си обувка, спира рязко, навежда се в своята най-изкусителна поза и…си връзва връзката на обувката.

След като едва не Ви е поставил в позицията на човека, който си играе на „прескочи кобила“, Вие сте на милиметър от това, да направите предно салто, реакция – йок. Сега, освен, цялата ненужна гимнастика, трябва да заобиколите това човешко препятствие.

А сега си представете този човек в ролята си на водач на автомобил. Светът е голям, но и не чак толкова, за да не дебне подобна опасност почти навсякъде.

Може би и Вие имате връзки на обувките си, аз също имам. Нищо обаче не е толкова животоспасяващо и полезно за обществото от това, да се огледате преди да се наведете, или просто да направите крачка встрани (без, разбира се да пречите на пешеходеца встрани от Вас). Толкоз.

Дигиталният сомнамбул

Загубените в синята си светлина ме карат да се губя в превода си. Въпросните типажи са социално-тротоарен саботаж, предизвикващ „тапа“, подобна на тази на „Цариградско шосе“ по време на пиков час.

Стълби, тротоари, улици, възможно най-тесни обществени пространства – няма особено значение, защото рийлчето, което човекът, към когото изпитваш симпатии, е много по-важно от живата движеща се верига от бързащи и изморени хора. Този господар на живота си е съвсем сходен на поведение с този със отвързаната си връзка.

Той чете, той се информира и живее за този момент, в който синята светлина излъчва просветление за света около него, докато светът около него се опитва да го заобиколи. Любовницата му е изпратила своя гола снимка? Да, той ще спре, но ще я покаже и на околните заради своята усилена докрай яркост на екрана. Неговият най-омразен политик си подава оставката и това е публикувано току-що в Nova News. Да, за това много хора бихме спрели (ама може би след 2 минути, в някое по-уединено ъгълче).

Да съчетаваме полезното с приятното не винаги е пълноценна гимнастика, особено, когато трябва да вървим като войници под строй, опитвайки се да излезем от метрото на „Сердика“. Нека не оценяваме поне за миг важността на картичката за „Прекрасен четвъртък“, а изкачим няколко стъпала и излезем навън.

Неразбиваемите: Защо да мръднем встрани, като той може да мине на пътя

Що за безбожна наглост да бързаме и да разваляме приятелския кръг на всички шестима пред нас, които очевидно не правят разлика между бара и улицата?! Това са онези новодошли туристи, които съзерцават всяка плочка на тротоара и всяка саксия на терасите на сградите.

Има вероятност да Ви хвърлят по един бърз поглед, колкото да покажат, че могат да си въртят главите, но тук можем да направим разлика между виждане и гледане. Нищо.

Ами ако зад тях върви човек с маска на Майк Майърс („Петък 13-ти“) и нож в ръка, или по-лошо - жена, която бърза да се прибере, за да пусне пералня, да сготви набързо, да измие чинии, а след това да излезе с приятелки „на по едно“, защото на следващия ден „трябва да се бачка“?

По-малкото зло е просто да се отместите, независимо дали сте трима или десет човека. В противен случай рискувате да бъдете отнесени, препсувани и да не получите извинение за това (съвсем логично).

Но нека не обвиняваме само чужденците – ние, като „наши си хора“ можем да се разберем най-добре на какъв нагон за уличен бой може да ни избие, когато бързаме за някъде, а някой се влачи пред нас като охлюв с деменция, отказвайки да се дръпне дори милиметър. Не, дори и ние не можем да разберем, защото понякога сме твърде отнесени да говорим за лични драми или за душевните пориви на Оскар Уайлд, без да се усетим как сме заели цял един и без това тесен тротоар, а всички около нас жонглират между живота си и преминаващия на сантиметри от тях трамвай.

Разговорите на улицата могат да бъдат сладки, стига да знаеш кога да направиш място на преминаващия пешеходец, точно както реването – то също е сладко, стига да знаеш къде да поставиш ударението.

Вратата-убиец

Никога не ми е била понятна логиката на отваряне на вратите на магазини, които се намират в непосредствена близост до зоната, в която вървят пешеходци. Представете си да вървите по и без това тесните тротоари на „Шишман“ и изведнъж да получите съвсем кокетен удар от жената, излизаща от сладкарничката. Някак си, след извинение, преживявате го, продължавайки да се чудите на гениалната логика.

Малко по-надолу, обаче, минавате покрай малък хотел и бивате отнесени от бързащата двойка, толкова вглъбена от това, да прикрият максимално своята тайна интимна връзка от семействата си, че дори не забелязва преминаващите „пешеходни мишени“.

Не, мили дами и господа, това не е безплатният метод за нечия ринопластика, колкото и да не ви харесва носa на някого. Най-вероятно въпросният потенциален пациент е наясно със своята форма и размер, и вече е набелязал някое местенце, в което да се случи корекцията безопасно и качествено. Дори да сте в тази сфера, все пак не експериментирайте извън работно време.

Инцидентът с чадъра

Звучи като заглавие на роман на Агата Кристи, нали? Не, това е онзи период, в който времето започва да бъде все по-тъжно и променливо, съответно ние всички носим чадъри. Знаете, те могат да бъдат малки и големи, шарени и едноцветни (като сутиените, например), някои могат да послужат за удар и зашеметяване при самозащита, а други – за средство за обезчестяване на невинни люде.

Да, окей, нека се докаже, че модата на Дендизма е жива, но тя не включва маршируване и размахване на голям чадър с остър край на нивото на „най-милото“ на хората зад тях. Обикновено тези чадъри са впечатляващи със своята класна цветова комбинация или своя размер, но ние можем да забележим това, без да бъде демонстрирано върху нас.

Скритият Ханибал Лектър

Ако сте гледали „Мълчанието на агнетата“ (1991), най-вероятно неколкократно през тези 118 минути сте били смразявани от налудничавия поглед на доктор Ханибал Лектър, изигран от безспорно добрия Антъни Хопкинс. Може би знаете за какво точно говоря – синьо-сиви очи, пълни с жажда за кръв и месо, готови да пронижат и най-безстрашното лъвско сърце.

Санаториумът е празен и всички луди са сред нас. Дори и без да се борят с психични заболявания, много често те се возят в градския транспорт, разминават се с нас на улицата и всеки път вдъхват неудобство, и отвращение, защото ни гледат от другия край на тролея, сякаш ей сега ще скочат, ще ни хванат за яката и ще ни разкъсат сънната артерия.

Ние носим със себе си усещането, че някой се взира в нас (най-малкото, имаме периферно зрение) и това ни кара да слезем на следващата спирка, дори ако това ни коства ходене 40 минути до крайната дестинация. То ни гледа с живинката в очите си, не спира в рамките на няколко спирки, а ние се въртим ли въртим на всяка посока, за да избегнем този налудничав поглед (да живее развитието на технологиите, което ни е дало смартфони, в които можем да забием своя поглед).

От това не се пробива в Холивуд, нито се успява в живота по какъвто и да е начин – това е една от причините Вашите близки да си спомнят за пореден път Вашето нощно напикаване в детството, желанието да палите някакви предмети, а след това да набивате с игла Божи кравички на картон, и то не заради неотложен проект по биология.

Нека спрем дотук

Асоциациите с опасните и неориентирани пешеходци се изчерпа и е редно да спра. Един съвет: Когато някой Ви каже: „Улицата ме научи да оцелявам в тоя скапан живот“ – повярвайте му, защото може би, това не са думи, излезли от устата на поредния филмар от гетото, а имат съвсем различен и по-неочакван смисъл.

Да, пешеходците можем да бъдем безкрайно нагли и отнесени, и точно това ни превръща в ходещ апокалипсис за околните, което, само по себе си, се превръща в борба за оцеляване на поне още един ден от живота им. Нека се пазим взаимно, не се бутаме да влезем, когато хората излизат от вратите на градския, нека не си навлизаме взаимно в личното пространство, когато имаме достатъчно място, и да правим път на бързащи и изнервени хора (чисто и просто, за да не се превърнем в жертви на техния гняв).

И докато чакаме еволюцията да даде на онези неориентирани люде поне малко периферно зрение (или базови спирачни умения), на останалите ни остава единствено един изпитан завет: Да си отваряме очите на четири, коленете – сгънати и никога, ама никога да не подценяваме потенциала на нечия развързана връзка на обувка.

Защото законът на градската джунгла гласи, че не оцеляват най-бързите, а най-прецизните, които успяват да се дръпнат навреме.