Поезия от подземието: Кривият нос на ъндъграунда

Анатомията на ъндърграунд поезията е подобна на тялото на един алкохолик на средна възраст- ако му направим една словесна дисекция, ще открием почернелите бели дробове на вкараната емоция и изсъхналия черен дроб на концепцията зад думите. Счупеното може да е красиво и красивото може да бъде много счупено под натиска на установените норми, превърнали се постепенно в мираж.

Поезията може да избяга от нормата, но не може да избяга от ежедневието, а дори напротив- тя иска да се впусне в него, да изстрада и да бъде развита по един нов, непознат и много мръснишки начин. Удавени от алкохол, миришещи на изпушен тютюн, държащи използван кондом в ръцете си, ъндърграунд поетите застават срещу установения ред и светлина в поезията с една пречупена структура, реалност, която не доскучава и житейски проблеми, облечени в поетична и извратено красива одежда.

Там, където кънтят гласовете на несъгласието- там се ражда ъндърграунд културата. Никога не бихме я ограничили само в един определен стил- нейната мащабност излиза като мазнина на пълен човек през панталона на рамките, а нейният образ може да бъде с пънк прическа, със сюрреалистични лицеви черти, мрачен, смешен, минималистичен или много вулгарен.

Отвори ли своята мръсна уста, започва да мирише на чесън, бира, сперма и цигари. Ако тази мръсна уста е толкова симпатична за Вас и искате да я целунете с език, тогава останете още малко в това шарено информационно пространство. Говорим за ъндърграунд поезия и показваме своите любими български автори.

Поезията извън институцията

Институциите са сборният пункт от места, хора, правила и механизми, чрез които литературата се (въз)произвежда, разпространява и съхранява. В това число попадат всички издателства, книжарници, библиотеки, фестивали, университети, списания и конкурси, а тяхната роля е да определят коя литература заслужава да бъде видима.

И тук идва разковничето на сблъсъкa- ред, норма и подреденост срещу анархия, липса на цензура и много, много натурализъм. Гласовете на ъндърграунда крещят срещу тези норми и правила, кой да бъде допуснат до видимото и кой да остане витален, и недостъпен за публиката.

Ъндъргаунд поезията е онова заварено и отхвърлено дете, с което никой не желае да си играе, защото си мислят, че има някакъв недъг. Истината е, че това „отхвърлено дете“ всъщност носи метъл тениска и отказва да си играе с кукли, и камиончета, както приляга на малчуган.

Знаете ли как протича развитието на този „малчуган“? Много е просто- хваща се с неудобна компания от проблемни малчугани, направили съзнателно своя избор, да бъдат отхвърлени.

Никой не желае да ни бъде родител? Ще се отгледаме сами. Никой не желае да ни публикува, защото сме твърде неудобни за чувствителната душа на читателя? Ще се издадем сами. Да живее самиздатът!

Ако един редактор решава сам как би трябвало да изглежда поносимото слово, то този редактор живее в клетка с мъгла. Авторите отхвърлят посредничеството и наличието на инстанция между него и читателя.

Писмото на отхвърлените

Казаха ни, че в реда е силата на словото. Казаха ни, че за да пишем поезия, трябва да обичаме римите. Какво ли още не, което не се побираше в нашето изпържено с прекалено стара мазнина съзнание; не го разбирахме защото беше на чист и спретнат език.

Имаше едни такива литературни клубове, които пазеха като икона нормата и чистотата на езика. Структурата им беше като стегнат задник, който искаш да шляпнеш, ама със злоба, за да остане едно червено несъвършенство под формата на корава мъжка длан.

Имаше едни ей таквиз, литератори, които се разхождаха с камшици за укротяване на зверове, които искаха да ни вкарат в клетка или да заглушат нашия надигащ се вик. Представете си го като лов на вещици от свещеници, които отдолу не носят бельо.

И тогава се роди бунтът срещу институциите. Онзи бунт, който превърна цяла една социална група от отхвърлени поети във виртуози на хаоса, контракултурата и разгулния живот, описан по един красив, и извратено стилизиран начин.

Говорехме за алкохол, докато ни пръскаха със светена вода, говорехме за безразборен sex, докато по нас хвърляха презервативи, говорехме за наркотици, докато се опитваха насилствено да ни вкарат в наркокомуна, говорехме за анархия, докато се прилагаха закони.

Докато наяве излизаха красиви и стегнати слова от лъскавите литературни салони, ние пушехме в мазето на съседа и сглобявахме дълги и несъразмерни скелети на поетиката си, а след това ги разрушавахме, за да ги сглобим наново от фетиш към мазохизъм. Някой се опита да влезе в мазето, но вратата беше заключена от нас, защото тук нямаше място за чисти ръце и намерения.

Когато всички Те са опитваха да изгладят до блясък тази сурова дървена повърхност на литературата, ние извадихме секирата и разсякохме тази повърхност до трици. И така се зародиха всички онези думи, които кънтяха в главата ни в сънищата, които се противопоставяха на успокоителните медикаменти под формата на органи и епидермис, изграждащи тялото на ъндърграунд поезията.

Искате ли ни за себе си? Ако ни искате с цялото си сурово, животинско желание, ние ще Ви оголим своето бедро, а след това ще си оголим и душите.

Това, което можете да прочетете

За да Ви отворим вратите на поетичното подземие, сме Ви приготвили подбрани извадки, които не добавят зехтин в думите си, а сипват смело дузини сол в раните на болното съвременно общество.

Петър Чухов

UNDERGROUND

Обича да свири
и пръстта да хруска
между зъбите на китарата му
суха пръст
влажни ръце
очи откърмени с тайна мъгла
в тях някакъв спомен
за планета безкрайно въртяща
в танц глупавото си тяло.

ОПЛАКВАНЕ НА ВРЕМЕТО

Дъжд вали
и са хлъзгави
лунните камъни
приказките зеленясват

ревматично болят любовните заклинания

когато нимфетките
стават нимфи.

ВЪЗТОРГ СЪС ЗАДНА ДАТА

Страхът
е непокръстено оръжие
с оловна чест

откупвам грехове
и ги разстрелвам

съмва се
в куршумите

свещена сол
покрива
слабостта.

АМЕРИКАНСКА НЕОГОТИКА

Те имат басейн на покрива без комин,
плосък
като представата за земята преди Христа.

Тя е дебела, винаги се поти,
петната под мишниците й -
южни морета.

Той пали лулата, щом няма вятър,
нощем хърка като тревокосачка,
сънува децата как плуват в чадър
обратно към далечната Англия.

През това време луната скучае,
наподобява прозявка,
наметната с чернодробно небе
и един коминочистач слиза от нея
да се къпе в басейна.

СПЯЩАТА КРАСАВИЦА

Отношението й към живота
се изчерпва с това
да диша.

Спи твърде дълго: сънят
е протекъл из цялата стая -
наводнил е часовника,
дърпа иконата
с Богородица и Младенеца.

Събужда се ужасена.

Постепенно идва на себе си
и си дава сметка - без много да бърза
някой се възхищава
на тялото й.

Уви, не е принц, тъй че тя
със съжаление заспива отново.

Мария Вирхов

Тук краят идва необмислен
разхвърля дрипи по канавките
вгорчава мраморните писти
разсипва вино жар и злато

посятото го жънат призраци
развятото го късат бури
колцината човешки извори
лежат отбити от чучурите

здравейте, трепетливи ужаси
приветствам смешния ви вятър
празнувам жълтите ви муцуни
и тръгвам с вас през Долината.

Безсилни сме да минем прави през вратата
Вратата става примка и ни стяга
Прегъва ни усуква уплътнява
Езиците подпухват почерняват
Езиците надебеляват, слагат вратовръзки
От магазина за месо се плези агнеца
Прехапал син и вкочанясал мускул
Безсилни сме да минем пряко края
На тази плът, на сивите й жили
Остава не обезглавеното дихание
Остава не и смисъла от много мислене
Не който никога не става истина
Защото няма нищо истинско във края си.

те няма да побързат нито спират

небето над градините хвърчи сиво
превежда сенките на бурите към изток

понякога си идват и намират
понякога се свиват
до точки без тегло, сапун в очите
до ледени цепнатини

но също са красиви
сега ги помня още по-красиви
по-рядко на местата отредени за целта
със автор "от опечалените"

и не, не мога да те утеша
малцина са спасени.

Тома Марков

ПИСМО ДО НИКОГО

Балерините, скъпи приятелю,
са нещо като ракиите... Пий
3 чаши вода преди да легнеш

да спиш, старата хитрост
помага, както на примите -
животът без въглехидрати.

Ти не си по-лош, вярвай в
добрата чаша с едно добро
питие в една добра ръка,

която може добре да опише
случката с мен и теб, когато
балерините са толкова леки...

ПРЕМИНАВАНЕ БЕЗ ОГЛЕЖДАНЕ

Дните преминават бързо
като лента от поточна линия.
Не, не му липсва наглост
на работодателя - и ето, виж,
как повече от 20 века вече
кукли произвеждат кукли...
Скоростта на лентата е малко
по-забързана - да може
работниците да се впримчват,
с куклите да правят и конците
и сами да си ги дърпат...

Аз постъпих тук - в завода -
през 1972. Оттогава вече 32
години минаха и знам, че
се спасявам, като размишлявам.
Как не липсва наглост на работодателя!
Как не липсва наглост и на мен самия.
И ето - виждам образи навсякъде...
Линията лента е шосе забравено,
по което никакви коли не преминават -
можеш да пресичаш без да се оглеждаш.

Ето, вече 32 години аз го правя! Това,
което искам да си кажа, е,
че не трябва да ти пука. Прояви характер,
прави това, което сметнеш, че не те убива -
всеки глупак може да умре. Така е.
Работодателят се хили безразлично,
отлично знае с мен как да постъпи.
И други като мен е имал той - макар и рядко.
На линията поточна ги е наблюдавал.
Досещам се, че се е кефил на въображението им.
Да гледаш само скучните останали -
опъва нервите, дори и да си Вечен!

Така че в края на последната, ама
наистина последната последна петилетка - ние,
които знаем да говориме за ленти,
сме произвели - вместо кукла - някаква играчка,
която можем да оприличим на рак.