Какво се изисква от следвоенна Америка? Да се държи прилично, като срамежлива ученичка и всичко около нея да бъде спретнато и подредено, може би?! Да, икономиката расте, има място за създаване на семейство, а обществото предлага своята проста формула за „нормален живот“: Дом, образование, работа, семейство и стабилна материална сигурност.
Но не всеки се чувства удобно, живеейки по този начин, защото щом в Библията идеята за Забранения плод е толкова сладка и изкушаваща, защо и в самата реалност това да не бъде също толкова валидно? Времената на следвоенна Америка карат младите за миг да се отърсят от всички скучни дела, свързани с икономиката и политиката, изкушавайки ги да търсят своя изход към културата и изкуството, и да я моделират по свой нов, мръсен и различен начин.
Те търсят литературата, наподобяваща обикновения разговор, жадуват за пътувания, които ще им помогнат да избягат от установеното, духовност, тотално противоположна на святата религия и живот, който не е предварително предначертан от обществото. Историята започва със срички, очаквайки те да се подредят в думи и това се случва.
Но в тази история думите са мръсни, миришат на вкиснало, на снощен алкохол и на стар, непочистен пепелник. Тази бездна на литературата изражда поколение с културен недъг, а именно бийт поколението.
Уморените от конформизма
„Човекът е човек тогава, когато е на път“- това гласи слоган от времето на соца, с цел назидателно поучаване на обществото още в ранната и все още не толкова осъзната възраст. Повечето от тях не подозират какво вълнение се крие в това, човек да е свободен да пътува, защото „Желязната завеса“ е посяла своите тъмни семена на българска почва.
На българското общество им се поднасят сухи залъци от живота- едно и също пътуване до Созопол или Велико Търново всяка година, на час по лъжичка марципан, имитиращ мечтания вкус на шоколада, което прави хората сякаш по-малко хора. Но нека да построим една дефиниция относно нашия фокус днес:
Бийт поколението или по нашенски казано „битническото поколение“ е тесен литературен кръг от млади американски писатели от 50-те години на миналия век, постигнали световна слава със своя иновативен начин на мислене и сътворяване на поезия. За разлика от техния български съвременник- Пеньо Пенев, писатели, като Уилям Бъроуз („Голият обяд“- 1959г), Алън Гинсбърг („Вопъл“- 1956г) и Джак Керуак („По пътя“- 1957г) са в основата на развитието на контракултурата, за която се говори в различни части на света, популяризирайки се с мръсна бърза скорост.
Думата „бийт“ (от англ. “beat”), кратка, проста и лесна за изговаряне, крие своята необичайно сложна история за едни млади хора, решени да се отчуждят от реда и установената хармония на нормалния живот, търсейки своята глътка свобода в най-развратните зони на първичното удоволствие. Но нека не превеждаме буквално, а надникнем по-дълбоко във философията на бийта: Избягваме, на първо място, прекаленото опростяване на термина, защото ако го преведем само като „победен“ или "изтощен"- рискуваме да изпуснем най-интересната част.
Писателите на това поколение търсят истината зад кухата фасада на обществения успех или успяват да достигнат до нея, но осъзнават, че не изпитват удоволствие от него. Керуак по-късно свързва „Beat“ и с думата „beatific“, която означава „блажен“, „озарен“, „изпълнен с духовно щастие“.
В по-широк смисъл „бийт“ започва да означава и човек, който не се вписва особено добре в установения обществен модел.
Разрушителите на установения ред
Поезията на бийт поколението може да бъде представена като разрушен конструктор, който е пренареден с несъвместими части и с различни цветове. Но в това има уникален и извратен чар, следващ ритъма на джаза- напълно импровизиран и създаващ нещо нечувано в реално време.
Поезията следва своя импулсивен ритъм, моделиран на момента, без цензура, без прикрито лицемерие под осанката на подредеността. Бийт писателите са напълно индивидуални и различни един от друг, със своите мисли, вярвания и гледни точки за живота.
Но всеки от тях се стреми да покаже кривия си среден пръст на мейнстрийм културата; ако те могат да снесат яйцата с идеите- хипи движението ги мъти, ако животът е богатият Брус Уейн, известен още от комиксите като Батман, бийт изкуството е Жокера, който се стреми към анархията и опорочаването на обществения ред.
Личностите на тримата най-ярки гореспоменати писатели, са необятни, забавни, пропити с много алкохол и още куп вредни навици. Тяхното умопомрачение идва от удоволствието от спирта и от момента, в който той очертава в цялото тяло и съзнание своята пагубна роля.
Техният личен живот е вдъхновението за всичко онова, изписано през годините и останало в съзнанията на много техни почитатели. За да излезе нещо значимо и по свой начин красиво, е нужен жертвен агнец, който да го преживее и след това да го сподели на света.
Те са точно такива- жертвени разказвачи на развратни и токсични съдби, впускащи се в своите пъстри сексуални взаимоотношения, увлечения към нестандартни окултни практики и неконтролирани дози опиати. Бъроуз, Керуак и Гинсбърг са литературното поле, омазано с порочен мед, по което кацат като мухи литературните критици, които им лепят етикети като първите писатели, заговорили за неща, които обикновено всички се опитват да прикрият.
И като за финал, ще си позволим да Ви разкрием кратък пасаж от „Вопъл“ на Гинсбърг:
Истински свещения смях потъва в реката! Те видяха всичко!
Дивите очи! Свещените крясъци! Казаха сбогом!
Скочиха от покрива!
Махаха с ръце! Носеха цветя! Потъваха в реката!
На улицата!
Снимка: New Yorker
