Искате да се нагледате на приказни гледки с безплатен (засега) чист въздух? Тогава няма да сгрешите, ако заложите на някой от Южните квартали на София- „Гоце Делчев“, „Манастирски лоивади“, „Белите брези“, „Лозенец“, „Витоша“. Все пак тук кварталите са като „визитни картички“, защото особите тук си пият кафето пред просторната гледка не на Витошка, а на нейно величество Витоша.

Южните квартали са мястото, където модерният градски живот среща желанието за спокойствие. Където можете да срещнете човек с туристически обувки и кафе за 3 евро в едната ръка, а в другата- повод на куче, което вероятно има по-богат социален календар от този на собственика си.

Добре дошли в южната част на София! Това е мястото, където въздухът е малко по-свеж, цените- малко по-високи, а самочувствието... Понякога дори без броня.

Луксозенец- мястото, в което кучетата „инфлуенсват“

Горен, долен Лозенец- няма особено значение- елитът е събран в шепа от изненагорнища, павета и тесни, но симпатични улички.

Ако някой ден решите да се разходите из Лозенец, много бързо ще разберете, че тук кучетата не са просто домашни любимци. Те са местните знаменитости.

Докато в други квартали хората се поздравяват със "Здравей!", в Лозенец разговорът започва с: "О, Бари! Колко си пораснал!" Едва след това идва ред и на стопанина. Лозенец вероятно е единственият квартал, в който кучешките приятелства са по-стабилни от човешките.

Ако Макс и Луна се срещат всяка сутрин в парка, техните стопани нямат особен избор, защото след месец вече си говорят на малко име, знаят кой с какво се занимава и си разменят препоръки за ветеринари, груумъри и новото кафене, което, разбира се, е „dog-friendly“ (допуска и обича кучета, демек)

В Лозенец никой не закусва… Или поне така изглежда. Тук закуската е получила ново име, ново меню и доста по-високи очаквания. Казва се брънч и е събитие, което заслужава предварителна организация, свободен уикенд, и поне няколко снимки за социалните мрежи..

Разликата е огромна. Закуската е нещо, което правите, защото си гладни. Брънчът е нещо, което правитв, защото е събота. И защото "Отдавна не сме се виждали, ма", въпреки че последната среща е била миналата неделя... Пак на брънч.

Има и една любопитна закономерност: Колкото по-малка е порцията, толкова по-голяма е вероятността да се нарича "гурме". А когато сметката дойде, всички се съгласяват, че е било "малко скъпичко", но и че "си заслужаваше". Следващата събота, разбира се, отново са на същото място.

Белите брези- вечният любим фронт на старите софиянци

Тук кафенето е още квартално и тук баристът няма да Ви разказва историята на всяко кафено зърно. Влизате вътре, а човекът зад бара вече Ви казва: "Едно късо без захар, нали?"

Не защото има модерна система за лоялни клиенти, а защото Ви помни. В Белите брези доброто обслужване не се измерва с мобилно приложение, а с това дали знаят името Ви и дали ще Ви попитат как са децата, или как върви санирането на блока.

В Брезите няма безкрайни редици от еднакви панелни блокове, но няма и усещането, че всяка сграда е извадена от каталог за луксозни имоти. Вместо това кварталът прилича на добре разказана семейна история– малко старичка, малко новичка и пълна с различни главни герои.

Тухлените кооперации пък носят онзи стар софийски чар, който не може да се построи наново. Просторни апартаменти, високи тавани, малки дворчета и съседи, които още си казват "Добър ден". Да, мазетата миришат на зимнина и стари велосипеди, но точно това е част от атмосферата.

Манастирски ливади- бърз строеж, бавно асфалтиране

Манастирски ливади е живото доказателство, че в София първо се появяват съседите, а после и улиците. Ако кварталът имаше девиз, той вероятно щеше да бъде: "Апартаментът е готов, инфраструктурата е в процес на развитие."

Тук строителните кранове са нещо като местна забележителност. Ако някой изчезне от хоризонта, хората започват да се притесняват дали случайно не е приключил поредният строеж.

Защото в Манастирски ливади винаги се строи. Ако не жилищен комплекс, то офис. Ако не офис, то още един жилищен комплекс, този път с по-модерно английско име и обещание за "нов стандарт на живот".

Рекламите изглеждат впечатляващо. Усмихнати семейства се разхождат по широки алеи, деца карат колело, а на заден план се вижда Витоша. Само че в реалността първата разходка често започва с въпроса: "От коя страна да заобиколим строежа?" или "Тази улица проходима ли е вече?"

В обявата апартаментът обикновено изглежда прекрасно: просторна дневна, модерна кухня, панорамна гледка към Витоша, "луксозно изпълнение" и "спокойна среда". На снимките всичко е подредено- зеленина, усмихнати хора, детска площадка и усещане за хармония.

Само че никой не е снимал момента, в който трябва да стигнете до този оазис след дъжд. Ей тогава започва истинското преживяване, тип "Индиана Джоунс: София едишън".

Последните сто метра до блока могат да предложат повече емоции от туристически маршрут. Има кал, локви, временни настилки и онази специална игра, която всеки жител познава: "Къде да стъпя, за да не си изцапам обувките?"

Защото животът на юг е точно това: Сутрин кафе с гледка към Витоша, следобед борба с трафика, вечер разходка в квартала и неизбежната мисъл: "Да, има още какво да се оправя... Но все пак тук ми харесва."