Далеч над проблемите и трафика…Или поне, докато не последва поредният телефонен разговор от мама, баба, чичо или любимата стринка. Ако София си имаше своя тераса, то безспорно щеше да бъде „Копитото“.

Няма как тези от Вас, които живеят на територията на столицата, да не знаят или да не са отишли поне веднъж до горе, за да се полюбуват на внушителната красота на Витоша, да погледнат отсреща, а след това да започнат да разтягат дълбоки философски теми. Може би мнозина, които сте посетили това място, се чувствате абсолютно извисени, като героя от картината на Каспар Давид Фридрих- „Странник над море от мъгла“, нали?

„Копитото“ е мястото, на което всички преселници и кореняци за миг забравят за своите спорове относно това, кой живее в най-хубавия квартал, защото от тук всички изглеждат еднакво далечни. Това е мястото, на което много двойки са опознавали за първи или пореден път своите анатомични красоти, паркирайки на „гледка“, отдавайки се на желани теории и практики, далеч по-различни от учебните и университетските.

„От тук всички проблеми изглеждат по-малки“, „Какъв е смисълът на живота“, „Трябва да го завършим тоя семестър“, "Обичах я, брат..." и какво ли още не можете да чуете в тъмните нюанси на нощта, докато градът е сбор от малки светлинки, а шумът е чист мираж. След като направихме по една словесна обиколка на някои райони и квартали в София, е време и за миг да се изкачим по стръмното Витошко било, за да се насладим на природата, и хубавите гледки от най-известното място за отдих- „Копитото“.

Най-хубавата гледка към задръстването

„Ей, виж, там е нашият квартал“- изкачвате се няколкостотин метра над София, поемате дълбоко въздух, за да възкликнете това. Ироничното е, че виждате същия онзи булевард, по който преди малко сте пълзели с 12 км в час, но все пак, нали, „гледката е важна“.

Толкова е романтично да гледате София от толкова високо, но само хората долу знаят, че онези симпатични малки точици в далечината са всъщност километричните задръствания в пиковите часове на денонощието. И когато си мислите, че в случаен следобеден час сте сами със себе си- само Вие и планината, се появява някой, за да изстреля своя непоискан словесен харпун: „От тук всички проблеми изглеждат малки“- да, брато, така е, особено, като ти, човеко, си късметлията, който не кисне потните си гащи на кръстовището на „България“ и „Гоце Делчев“.

Тук цари неописуема и сближаваща идилия- Вие и хората стоите, гледате, сочите кварталите си и спорите къде точно свършва „Младост“ и започва „Дружба“, или дали онова петънце в далечината е „Люлин“, или просто следващият облак.

Нощна смяна по залез

Ако през деня „Копитото“ е панорамна площадка, то вечер се превръща в своеобразен столичен клуб под открито небе. Без вход, без резервации и без дрескод. Единственото условие е да намерите къде да паркирате, защото в тази част на денонощието, това преживяване се усеща като търсене на паркомясто в съботен ден в Центъра... По време на протест.

Аудиторията е интересна и разнообразна- влюбени двойки, които замечтано гледат звездите, а след това си обещават, че някога ще си купят апартамент „еееееееей там, до „Александър Невски“ “. Фотографи чакат своя „златен час“, за да заснемат снимка, която още 20 човека са направили преди него и приятелски компании, въоръжени със семки и бира (за тези, които не шофират само), които започват с теми за Световното, преминават през пиянските си истории и достигат до това, защо „никога нема да се оправи тая държава“.

Разбира се, не можем да пропуснем и автомобилните ентусиасти. За някои Копитото не е място за гледка, а открита сцена. Колите се подреждат една до друга, капаците се отварят, започват сравнения на джанти, двигатели и конски сили. И точно когато всички са се насладили на тишината на планината, някой решава, че целият град трябва да чуе как звучи неговият спортен ауспух.

Има и друг интересен феномен. Колкото по-късно става, толкова по-философски стават разговорите. Около десет вечерта още се обсъждат новите заведения. Към полунощ вече се говори за смисъла на живота, цените на имотите, политиката и защо "едно време София беше друга". Очевидно височината има странното свойство да превръща всеки един обикновен гражданин в изкусен анализатор и велик диктатор.

Гледката, която никога не омръзва

От тук столицата изглежда почти възпитана. Булевардите са прави линии, кварталите са подредени като парчета от пъзел, а блоковете, които долу изглеждат безкрайни, се превръщат в малки кубчета.

От тази височина София сякаш си е изгладила ризата. Не виждате разбитите тротоари, не чувате клаксони, не усещате изопнатите нерви на шофьорите, които са готови да минат през всеки един пешеходец на пешеходна пътека, за да стигнат до важната си работа, за която бързат.

Виждате само един град, който за момент изглежда така, както би искал да бъде всеки ден, но най-интересното е, че Копитото някак си, кара хората да забавят темпото. В град, в който всички постоянно бързат, тук изведнъж никой няма спешна работа.

Разговорите се превръщат в ангелически шепот на красива девойка, телефоните остават за малко в джобовете... За да не падне батерията, а дори най-нетърпеливият човек се улавя как просто си седи и си гледа.

А когато слънцето започне да залязва и градът бавно се запали с хиляди светлини, всички разговори секват за миг. Настъпва онова рядко мълчание, което не е неловко, защото всеки си мисли как ще слезе долно и всичко отново ще си такова таковата. 

Снимка: Интернет