По тази тема са изписани много статии с различни нюанси и фокус към носталгията. Това е чарът на тази тема, която и ние няма да пропуснем да разгледаме- че е толкова субективна и даваща поле за възможности, на които да се обърне внимание и да бъдат включени като част към голямата и носталгична картина.
На някои вече пораснали хора им липсва чувството, да се събуждат върху стария дюшек, заобиколени от стенни гоблени, а в другия ъгъл на стаята баба им да пържи филийки, докато на други им липсва безцелното обикаляне по улиците в търсене на „най-хубавите джанки“, и т.н.
Аспектите са много, а спомените- все така сълзливо сладки. „Едно време какво детство имаше“- всяко отминало време носи със себе си своята индивидуалност, наситена с игри, музика и най-различни занимания в свободното време, които сякаш са си останали някъде там, в близкото минало.
Днес ще говорим за това, какъв беше животът в началото на този век. Това е времето, в което милениълите тепърва са „прохождали“ в света на новите технологии, а най-ранните представители на поколението GEN Z… просто са прохождали.
Фокусът е върху българска територия, а нещата, които ще разгледаме, ще Ви накарат да си ги припомните с усмивка.
mp3 плеърите
Една миниатюрна технология- цял един обширен музикален свят. В началото на века mp3 плеърите носеха чувство за свобода и постепенно навлизане в една нова дигитална ера, в която можеш да си пъхнеш източника на музикално вдъхновение дори в малкия джоб на дънките си.
Преди стрийминга, музиката трябваше да я „притежаваме“- сваляме песните на компютъра, прехвърляме ги на плеъра и внимателно подбираме какво да „вземем със себе си“ в училище, на улицата, докато пътуваме до баба и дядо на село или докато замечтано гледаме небосклона от козирката на блока си. Малките флаш плеъри с още по-малките си екрани, притежаваха само два или три бутона, някои изглеждаха като USB флашки с ограничена памет, а други имаха щипка, с която можехме да ги закачаме по дрехите си.
Плейлистът нямаше предварително зададен алгоритъм- ние бяхме тези, които го структурираха по свое усещане. В едно малко и симпатично устройство можехме да чуем Avril Lavigne, Evanescence, Eminem, Rihanna…И дори малко балкански ритми за цвят.
До следващия брой
„Хай Клуб“, „Блясък“, „BRAVO“ и за по-малките- „Барби Чаровница“, “Witch“, „Принцеса“ и по-късно- “Winx Club” бяха списанията, които се събираха с нетърпение, защото винаги съдържаха в себе си оригиналност, и фокус върху интересите на младите.
Преди социалните мрежи да превърнат съдържанието в нещо, напълно достъпно до всекиго, имаше списания, действащи като нашия прозорец към света. Докато майките ни прелистваха с интерес списание „Журнал за жената“, момиченцата, с искрено детско любопитство, четяха историите на Барби, проследяваха любовния живот на Селена Гомез и Джъстин Бийбър или се радваха на наградите, които им се полагаха от новия брой на списание „Принцеса“.
Пазехме плакати, изрязвахме снимки, лепяхме си ги в лексиконите (за които ще говорим по-надолу, разбира се) и очаквахме с нетърпение следващия брой, който в много случаи излизаше чак през следващата седмица. Точно в това чакане се криеше магията, защото новият брой обещаваше винаги нещо по-добро, повече снимки, повече истории и по-яки награди.
Кварталният компютърен клуб
Преди всеки от нас да има Интернет в джоба си или свой компютър, съществуваха едни места, в които всеки от нас искаше да стои до последно повикване, задълбочен в игри и музика. Това бяха компютърните клубове- местата, в които прекарвахме любимо свободно време или понякога дори намирахме ценна информация, за да си завършим проекта по история или биология.
Понякога ходехме сами, а понякога и с приятели с предварителни уговорки кой къде ще седне, а след това започваха истинските виртуални битки. Тук открихме света на Warcraft, GTA, Sims, Counter Strike и какво ли още не, мислейки стратегически, винаги предпазливи за своя следващ ход и следващо ниво.
Киното преди стрийминг платформите
В квартала освен компютърните клубове, имаше и още едни любими места, в които винаги миришеше на кино. А как миришеше киното? Разбира се, че на пуканки с карамел или сол и нови видеокасети, които очакват търпеливо своите зрители.
Влизането в тях се усещаше като малко пътешествие през различните жанрове и шарените обложки, а ние трябваше да изберем само едно филмче. Изборът между „Колите“, „Цар лъв“ и „Бързи и яростни“ беше труден, нали?
Имаше нещо специално в това, да изберем физически кой филм да гледаме, вземайки кутията от рафта и чакайки човекът от видеотеката да сложи касетата в нея.
„Мило дневниче“ и „Кого си харесваш“
Понякога ги купувахме наготово от книжарниците, а понякога просто взимахме тефтера от работата на майка ни за 1987-ма година и го превръщахме във вселена на своите тийн емоции, и вълнения. Тефтерът (или тетрадката) обикаляше от чин на чин и събираше по малко от всеки човек- от базови и невинни въпроси за любим цвят и животно, до по-лични, засягащи неговия таен интимен живот.
Имаше нещо специално във въпроса: „Ще ми попълниш ли лексикона?“- обикновено въпросното лице ни гледаше с изражение на надежда и невинна молба, да го допуснем до своя свят, разкривайки се в рамките на няколко въпроса. Това ни изпълваше с вдъхновение- трябва да нарисуваме нещо, да напишем нещо от себе си като послание или да я нашарим с какви ли не стикери, за да покажем колко сме оригинални.
Ех, детски спомени! Толкова близко в миналото, но и толкова далечно, имайки предвид главоломните и динамични промени в ежедневието ни. От телефон с копчета до плосък екран, който само с един клик, ни отвежда до желаната информация за секунди.
Толкова много аспекти от нашите личности останаха там, в спомените. Толкова много емоции бяха заглушени от нашето израстване и адаптиране към новата съвременност.
Но ние го имахме и се гордеем, че сме били част от това поколение, което разписваше лексикони, звънеше по звънци и бягаше, а след това се надяваше да не бъде издадено на майка си от съседката.
