Във вчерашния ден отбелязахме 118 години от обявяването на България за независима и имаща пълното право да определя сама своя път. Всички ние, граждани на република България, произнасяме с гордост думата „независимост“, която има тежест върху цяла епоха, върху цяла нация, и която дълго време дава, и ще дава повод за празник и национална идентичност.
Преди 118 години, на 22-ри септември в бившата българска столица Търново, с Манифеста за обявяване на Независимостта, Княжество България отхвърля формалната си васална зависимост от Османската империя, утвърждавайки се като суверенна държава. Независимостта е дълъг път на памет, воля, политическа зрялост и стремеж към едно достойно място сред свободните нации.
Тази история излиза извън архивите и паметниците, и продължава да ни задава въпроси за свободата, отговорността и страната, която оставяме след себе си. Днес, ден по-късно, говорим за едно събитие от нашата история, дало тласък към нови и светли бъднини, борба за едно спокойно бъдеще и самостоятелност във вземането на важни за народа решения.
Преди Независимостта
След подписването на Берлинския договор през 1878г., Княжество България е обявено за васална държава на Османската империя, което е пречка за стопанското развитие и възможностите за международни взаимоотношения. Държавата е принудена да се съобразява с режима на капитулациите, които биват наложени от Великите сили на Османската империя, а това обрича развитието на българското вътрешно производство.
Затова следващата стъпка, след Съединението на Княжество България с Източна Румелия, било елитът да се пребори и за независимостта на държавата. Надеждата настъпва през лятото на 1908г., когато в Османската империя избухва Младотурската революция, като Великите сили насочват своето внимание към френско-германския спор за Мароко.
Междувременно, Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина, а по ЖП линиите „Мустафа паша-Белово“ и „Търново-Сеймен-Ямбол“ избухва стачка. Това дава предимство на Правителството на Александър Малинов, да конфискува линиите, които са собственост на компаниите на Източните железници.
В края на август, същата година, българският официален представител в Цариград – Иван Гешов, бива пренебрегнат от османските власти при честванията на рождения ден на султан Абдул Хамид II. Това води до влошаване на българо-османските отношения, a под натиск, да върне конфискуваните ЖП линии, Правителството на Александър Малинов се отказва от опитите за предварително разбирателство със султана.
То решава да отхвърли сюзеренитета му, без да съгласува намерението си с Великите сили, които са гаранти на Берлинския договор.
Първи стъпки към обявяването на Независимостта
Министър-председателят посреща Фердинанд I на военния параход „Хан Крум“ край Русе в нощта срещу 22-ри септември. Оттам всички тръгват към Търново с царски влак, който прави почивка на гара Две могили. Това е важно място за историята, защото именно там Малинов написва Манифеста на Независимостта, а Фердинанд и министрите се подписват.
Обявяването на Независимостта на Княжество България се потвърждава на 22-ри септември с тържествени почести в Търново, в църквата „Св.40 мъченици“. Фердинанд I приема титлата „Цар на българите“, а на следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина.
Независимостта като факт
От страна на Османската империя, България получава заплахи за война, на които отговаря с военна мобилизация и декларация за готовност за мирно уреждане. Усилията се насочват към дипломатическо признание за българска независимост поради това, че Берлинският договор е нарушен от две страни – София и Виена, а Великите сили нямат възможност да се включват в по-мащабна война.
Противоречията между България и Османската империя са потушени с помощта на Русия, а през април 1909г. са подписани българо-руски, българо-турски и руско-турски протоколи. Това потвърждава опрощаването на османските задължения от Русия, които са останали още от войната през 1877-1878г.
В замяна на това, Османската империя се отказва от всякакви претенции и финанси към Княжество България, а българската държава е длъжна да заплати 82 милиона франка на Русия в срок от 75 години. Империята признава Независимостта на България, а с нейното издигане се утвърждава и международният авторитет на страната.
Тя се превръща в равноправна страна с другите, което дава предпоставки за стремеж към освобождаване на останалите под османска власт български земи в Тракия и Македония.
Съвременни български анализи
Събитието представлява интерес за много експерти-историци, като най-видните са тези на Андрей Пантев, Георги Марков, Никола Георгиев и Ивайло Дичев.
Според Георги Марков, с годините, празникът се схваща все повече като обикновен почивен ден. С течение на времето, мащабът на празника се понижава, дори се забравя на моменти за разлика от 3-ти март и 6-ти септември.
Андрей Пантев: „И все пак Независимостта има реални проекции като държавно и национално постижение.“- „духовният фес“ е свален окончателно от лицето и главите на всички българи.
Никола Георгиев смята, че събитието е било по-скоро жалко, защото още в самото му начало е било ясно, че ще има противодействие. Много хора са виждали зора на държавни катастрофи, които впоследствие настъпват, а самият Цар Фердинанд бяга от България.
Ивайло Дичев: „ „Независимост“ е идеална категория, противопоставена на „зависимост“ – всички реални страни се намират някъде по средата.“
Паметта остава, помни се и се чества всяка година. Нека съхраним своята сила, свобода и независимост още дълги години.
