Днес ни е трудно да си представим свят без снимки. Снимаме сутрешното си кафе, лицата на хората, които обичаме, залезите, пътуванията, храната, улиците, домашните си любимци и дори напълно обикновени моменти, които само допреди няколко десетилетия вероятно никога не биха били запазени.
За част от секундата натискаме един бутон и получаваме изображение, което може да остане с нас десетилетия. Толкова сме свикнали с това, че почти не си задаваме въпроса, колко невероятна всъщност е тази способност да вземем частица от светлината, която съществува в един конкретен миг, и да я превърнем в спомен.
Но истинският акт на фотографията не започва единствено със снимачния процес, напротив- неговите основи се полагат още само с едно човешко желание- да не позволим на видяното да изчезне за миг. Още от хилядолетия насам човечеството е тренирало да улови миговете и след това да ги увековечи.
Още с пещерните рисунки по стените хората са били научени да запечатват свои спомени и да ги превръщат в изкуство. Всяко такова изображение е било опит да се направи нещо невъзможно – да се задържи времето, макар и само за малко.
Но фотографията променя правилата, чрез улавянето на светлината и възможността човек да я задържи максимално дълго. От първия до последния фотоапарат интересът към фотографията расте и ако Вашата страст е насочена натам, можете да останете още малко с нас и в следващите редове.
Camera Obscura
Историята на фотографията започва много преди появата на първия фотоапарат. Основата ѝ е поставена от познанията за светлината и оптиката, натрупвани в продължение на векове.
Още много преди XIX век учените наблюдават, че когато светлината преминава през малък отвор в затъмнено пространство, тя може да създаде изображение на външния свят върху срещуположна повърхност. Този принцип бива наречен “Camera Obscura”, което от латински се превежда като „тъмна стая“.
При нея няма фотографски филм, няма химическа обработка и няма начин изображението да бъде запазено. Светлината просто преминава през малък отвор или леща и проектира върху отсрещната повърхност обърнат образ на сцената отвън. Тъкмо това оптично явление обаче се превръща в една от най-важните предпоставки за появата на фотографията.
Художници използват Camera Obscura като помощно средство при рисуване, защото тя позволява точно възпроизвеждане на перспективата, пропорциите и разположението на обектите. По този начин оптичният апарат постепенно показва, че природата сама може да създава изображение – необходимо е единствено човек да намери начин да го фиксира и запази.
А това, само по себе си, се оказва много трудна задача.
Ниепс и първият траен фотографски образ
Когато говорим за „изобретяването на фотографията“, често си представяме един конкретен момент, в който някой създава първия фотоапарат, натиска бутон и получава снимка. Но историята всъщност е много по-различна. Фотографията не се появява изведнъж, а е резултат от дългогодишни експерименти, в които оптиката и химията постепенно започват да работят заедно.
Една от най-важните фигури в този процес е френският изобретател Жозеф Нисефор Ниепс, който не е фотограф в съвременния смисъл на думата. Той е изобретател и експериментатор, който търси начин изображенията, получени с помощта на камера, да бъдат превърнати в трайни физически отпечатъци.
Неговата работа в крайна сметка води до създаването на това, което днес обикновено се определя като най-старото оцеляло фотографско изображение, направено с камера. Той нарича разработения от него процес хелиография– дума, произлизаща от гръцките думи за „слънце“ и „писане“ или „рисуване“.
Ниепс не иска просто да направи рисунка, използвайки светлината като помощно средство. Целта му е самата светлина да остави следа върху материала. Това е фундаментална промяна в начина, по който се създава изображение.
При традиционната рисунка човекът наблюдава света, интерпретира го и го пресъздава с ръката си. При хелиографията ролята на човека постепенно се променя, защото той създава условията, а светлината извършва голяма част от самото „рисуване“.
За експериментите си Ниепс използва различни светлочувствителни вещества. Сред най-важните материали в работата му е битумът от Юдея – естествен асфалт, който има свойството да се втвърдява и да става по-малко разтворим под въздействието на светлината.
Това дава на Ниепс възможност да създаде своеобразна фотографска повърхност. Той покрива плоча с тънък слой светлочувствителен битум и я поставя в камера. Светлината, идваща от сцената пред обектива, достига до различните части на плочата с различна интензивност.
Там, където светлината е по-силна, битумът се променя повече, а там, където светлината е по-слаба, няма особена промяна.
Първите фотографски портрети
Появата на фотографския портрет е един от най-значимите моменти в ранната история на фотографията. Дотогава фотографските експерименти са насочени предимно към това, изобщо да бъде получено и запазено изображение.
Но когато техниката започва да позволява заснемането на човешко лице, фотографията придобива съвсем ново значение. Вече не става дума само за пейзажи, сгради или предмети, защото самият човек се превръща в обект на фотографията.
Това изглежда естествено за нас днес, когато портретът е вероятно най-разпространеният вид снимка. Но през XIX век възможността да се получи сравнително реалистично изображение на лице, е била нещо ново и необичайно.
В продължение на векове възможността човек да притежава портрет на себе си е била тясно свързана с неговото обществено положение. Кралете, аристократите, богатите търговци и влиятелните личности са имали средства да поръчват портрети от художници. За обикновения човек това е било значително по-трудно.
Дори когато портретът не е бил предназначен за публично показване, той е бил скъп и трудоемък предмет. Но след появата на дагеротипията през 1839 г. фотографските студиа започват да се увеличават, а портретът се превръща в една от най-популярните тенденции на новата технология.
В Съединените щати, например, дагеротипията се развива изключително бързо през 1840-те години и фотографските ателиета започват да обслужват все по-широк кръг хора.
Постморталната фотография
Едно от най-необичайните за съвременния човек приложения на ранната фотография е постморталният портрет– фотографско изображение на човек след неговата смърт. Днес подобна практика може да ни се стори странна, дори смущаваща, но през XIX век тя е била част от начина, по който много семейства са съхранявали паметта за своите починали близки.
За да разберем защо изобщо се е появила тази практика, трябва да погледнем към света, в който ранната фотография започва да се разпространява. Това е свят, в който фотографският портрет все още е сравнително нов, скъп и трудоемък.
Да имаш снимка на човек не е нещо обичайно, както е днес. Много хора никога не са били фотографирани приживе. Така смъртта понякога настъпва преди семейството да е успяло да създаде дори един фотографски образ на своя близък.
И тогава фотографията се превръща в последната възможност да бъде запазено лицето му.
Талбот и появата на негативно-позитивния процес
Докато Луи Дагер работи във Франция върху своята дагеротипия, в Англия друг учен и изследовател търси различен начин за създаване на фотографски изображения. Името му е Уилям Хенри Фокс Талбот– човек, чиято работа ще има огромно значение за бъдещето на фотографията.
Ако Ниепс поставя една от първите основи на фотографското изображение, а Дагер показва как то може да бъде превърнато в практична технология, Талбот допринася за решаването на друг фундаментален проблем: Как от една фотография да могат да бъдат създадени много копия?
Този въпрос изглежда технически, но всъщност е решаващ за бъдещето на фотографията, защото има голяма разлика между това, да се създаде един уникален образ и да се създаде изображение, което може да се възпроизвежда отново и отново.
Лентовите фотоапарати или когато фотографията става по-мобилна
След появата на негативно-позитивния процес фотографията започва постепенно да се освобождава от тежките стъклени плаки и сложното оборудване, характерни за ранните фотографски техники.
Един от най-важните етапи в тази промяна е появата на фотографския филм на лента, който прави фотоапаратите по-компактни, по-лесни за използване и значително по-подходящи за ежедневна фотография. Първоначално фотографските изображения се записват върху различни твърди носители– метални плочи, стъклени плаки и обработена хартия.
Те дават възможност за получаване на качествени изображения, но имат един сериозен недостатък: Фотографът трябва да носи със себе си сравнително тежко и обемисто оборудване, а самият процес на заснемане често изисква внимателна подготовка.
Появата на гъвкавия фотографски филм променя това. Вместо всяка снимка да бъде записвана върху отделна стъклена плака, чувствителният материал може да бъде навит на руло и поставен във фотоапарата. Така фотографът вече може да направи поредица от снимки, без след всеки кадър да сменя отделен носител.
Тази промяна има огромно значение, защото фотоапаратът постепенно престава да бъде само инструмент за професионални фотографи, учени и ателиета и започва да се превръща в предмет, който може да бъде използван в ежедневието.
Цифровите фотоапарати: Когато снимката се превръща в информация
До края на XX век фотографията в продължение на десетилетия е свързана с филма. Независимо дали става дума за обикновен семеен фотоапарат или за професионална огледално-рефлексна камера, принципът остава сходен – светлината попада върху светлочувствителен материал, а полученият образ трябва да бъде проявен по химичен път.
С появата на цифровата фотография тази зависимост постепенно изчезва. Вместо върху филм изображението започва да се записва върху електронен сензор, който преобразува светлината в цифрови данни. Така фотографията навлиза в изцяло нова ера.
Когато снимката се превръща в цифров файл, тя започва да се възпроизвежда, изпраща и публикува с изключителна лекота. Една снимка може за секунди да бъде изпратена на човек от другия край на света или публикувана пред огромна аудитория.
Снимката вече не е необходимо да бъде запазена в семеен албум, за да има значение. Тя може да бъде част от новина, публикация, реклама, разговор, социална мрежа или лична история, споделена в реално време. Защото снимката се е превърнала и в спомен, и в начин на комуникация.
А след цифровата революция остава още една стъпка– появата на смартфона и социалните мрежи, които не просто променят начина, по който правим снимки, а променят самата роля на фотографията в ежедневния живот. Първите фотографии са били трудни за създаване, бавни и скъпи.
Един кадър е можел да изисква часове подготовка и продължителна експозиция. По-късно дагеротипията прави фотографския портрет възможен, а негативно-позитивният процес на Талбот дава възможност едно изображение да бъде възпроизвеждано многократно.
С течение на времето фотографията постепенно се променя от рядко и специално събитие в нещо, което може да бъде достъпно за почти всеки човек. Фотоапаратът започва да присъства в семейните празници, пътуванията, детството, професионалния живот и най-обикновените моменти.
Така фотографията се превръща в своеобразен архив на личната и обществената памет.
