Колко тънка е границата между това, да бъдеш обективен, мълчейки си в името на своята утвърдена позиция и между неконтролируемото желание, да осъзнаеш, че си човек с мнение в държава, в която словото е уж свободно?! Колко е тънка границата между това, да направиш лошо впечатление с провокативен въпрос и това, възмутените граждани да объркат неудобството с лошо възпитание?
Днес журналистиката се превръща в дом, в който може да влезе всеки, който се представя за добре пишещ човек, без да осъзнава, че тази дисциплина крие множество капани на изпитанието на личността. От Вас зависи дали ще се огънете като кенче кола на старо менгеме или ще намерите своите качества някъде там, сред скучната теория, и ще ги пазите като всички крайници на тялото си.
Фокус на съвременната журналистика напоследък е това да бъде удобна. Без ясно зададени въпроси, но с лицемерна усмивка и излишно фамилиарничене.
Причината? Разбира се, че опираме до политиката, която задвижва механизмите на всички зависими от нея медии, въртейки ги на шиш за зрелище на собствената си позорна сцена.
Мили дами и господа, вещи или не толкова вещи „в занаята“, истинската журналистика е тази, която е неудобна за антагониста. Тя изкарва дяволи(и)те на преден план, несигурността на уж сигурните в себе си и сваля мантията, зад която се крият толкова пороци, мръсни сделки и престъпления.
В тази статия ще се запознаем с един дял от съвременната журналистика, който използва нестандартен подход и думи, които не са удобни за всекиго. Това е Гонзо журналистиката, която е във вечен сблъсък с обективността и удобството на журналиста, и неговата тема за изобличаване.
Произход, същност и похвати на Гонзо журналистиката
Това е стил, който на алкохолен градус отразява своя автор като главно действащо лице, което едновременно преживява и отчита определена история от първо лице. Той става част от сюжета, изобразявайки ситуации през своя личен опит, представяйки на читателите своята версия на истината.
Гонзо журналистиката е експресивна и субективна, наситена с преувеличени оценки и груба лексика, която се изразява във всякакъв вид цинизми или жаргонни фрази. Тя се счита за един от основните клонове на Новата журналистика, която се налага през 60-те години на миналия век.
Историите на Гонзо журналистиката често се представят през призмата на социалната самокритика, като обикновено съдържат малко пренаписване и редактиране. Тук на фокус е по-важна личността, която предава информацията, както и нейните лични преживявания, отколкото действителността на историята, и много често някои аспекти са силно хиперболизирани.
Другите ключови аспекти, на които се опира този раздел от журналистиката, са сарказмът и хуморът. Терминът „Гонзо“ за първи път е въведен през 1970-та година от редактора Бил Кардосо, който разглежда стила на писане на небезизвестния Хънтър Томпсън. Според източници, думата „Гонзо“ е жаргонен израз в Америка и в частност, Бостън, който в буквален смисъл означава „побъркан“ или „екстравагантен“.
Основно вдъхновение, което Гонзо журналистиката черпи, за да бъде такава, каквато е в пълния си блясък, е контра културата на 60-те, хипи движенията и психеделик атмосферата, създадени с помощта на много алкохол, наркотици и безгрижие.
Днес Гонзо журналистиката оказва влияние върху документалистиката, блоговете, влоговете и подкастите, които заливат Интернет пространството, поставяйки въпроса дали обективизмът е просто мит, нужен ли е и, че зад всяка истина стои различна гледна точка.
Обективизъм в журналистиката
Една истинска и наистина качествена журналистика защитава обществения интерес. В разговора не фигурира „трябва“, защото тази наука „е“. Ако потенциално кажем, че истинската журналистика „трябва да…“, то това означава, че процесът на подобряване на механизмите не е съвсем смазан и нещо очевидно куца.
В практиката на истинския журналист, дезинформацията е тема табу. Той е остър, конкретен, директен и на моменти суров, но не е ли това именно целта за един добър начин на информираност на обществото?! Новината е призната и подкрепяна от гражданите заради готовия продукт, който получават, а не заради това, което им е тактично спестено в името на парите и недоволството на хората с власт.
Обективизмът в журналистиката сякаш в нашето настояще е мираж, за който всички сме чували, но малцина са се докосвали до него (или всичко е "плацебо" ефект). У нас качествените кадри биват потъпкани от привилегиите, с които разполагат властимащите, като една от тях е манипулацията на цяла една нация в името на всеобщото спокойствие и валидация.
Европейският регламент за свободата трябва да опазва медиите свободата на словото. Вместо това, виждаме вериги, заклеймявания и лутане между значенията на думите „неудобен“, и „невъзпитан“.
Крайно време е да се поставят ясни различия между двете думи. Журналистика, в която политиката безпардонно си позволява да се намесва ежедневно, се превръща в риалити шоу, в което професионализмът се превръща в сеир, а обективизмът – в проклятие, от което всеки се крие заради личното си удобство.
Свободата на словото не трябва да бъде нишов лукс – той трябва да бъде практика, която се усвоява и тежи толкова, че да не се изпусне лесно. Тази статия не е обърната конкретно към една напълно скорошна ситуация – тя е поглед към цял един жалък феномен, който не съществува от вчера. Той взима своите жертви, чупи криле и затваря усти с черна лепенка, за да провокира опиянението на един глух, сляп и сакат откъм истината народ.
