Илюзията на неподвижното време се завърта около общества, чиито живот е поместен сякаш в ледник, който няма намерение да се разтопи, дори под влияние на динамичната жега на вековете. Каменни села, стари обичаи, ритуали, които се извършват по същия начин, както преди десетилетия– това е картинката, за която ще поговорим днес.
За нас, външните наблюдатели, всичко изглежда като кадър от исторически филм, който няма намерение да забърза ход, и който изглежда като сюжет без никакъв ритъм, и кулминация. И точно тук се заражда изкушението, да ги наречем „замръзнали“.
Но това, което ни изглежда неподвижно, всъщност следва свой ритъм на живот– по-бавен и дори по-спокоен. Нашето всекидневно напрежение се превръща в начин на живот, който се слива с нормалността и всяко друго отклонение ни се струва непознато, странно и граничещо на моменти с лудостта.
Може би тук въпросът не е, дали тези общества се променят или ще се променят, а защо ни се струва, че не се променят изобщо. Можем да си отговорим тук.
Замръзнали ли са всъщност
Когато говорим за „замръзнали“ епохи или общества, не описваме буквален застой във времето. По-скоро става дума за нашето усещане, че този феномен се случва. Това идва от впечатлението, че дадена култура, общност или индивидуален начин на живот се повтарят устойчиво през различните поколения, че изглеждат почти неизменни.
В основата на цялата идея стои разликата в темпото на развитие. Сякаш навлизаме в стая, в която времето мирише на нафталин, а по хладилника все още има петна от пържената риба на баба.
Ние сме масовите потребители на съвремието и нашият начин на живот се променя със светкавични темпове поради несъзнателното си желание, да следваме тенденции, да препускаме наравно с конския бяг на технологиите, и да се адаптираме според своето спокойствие в градската среда. Сблъсъкът с общества, чиито традиции и социални роли са стоманени и неподвижни с времето, е видим и непонятен за нас, а това предизвиква нашия интерес по различен начин.
Културата при тези общества често функционира като рамка, а не като постоянно променяща се картина. Тя им задава ясни граници за това, как трябва да се живее, как трябва да се общува и как е редно да се предават ценностите.
Важно е тук да се направи ясното уточнение, че колкото и да са консервативни някои общества, промени, макар и малки, има, но те са поколенчески, понякога по-индивидуални и постепенни, които не целят революция.
Кои са тези общества
Като изолирани общности можем да разгледаме няколко отделни групи. Нека започнем с изолираните планински или селски такива. Части от тях обитават Хималаите, Кавказките планини и Андите, както и някои отдалечени региони на балканите.
Те често пазят своите традиции, имат малък достъп до външни влияния и развиват своите промени вътре, в рамките на своя тесен социален кръг. В някои региони на Африка, Азия и Океания още живеят хора, които съхраняват ритуали от векове насам, традиционни социални разделения и силна връзка с природата.
Особено интересни обаче са тези, които винаги са били обект на масов интерес– това са Амишите. Те са най-често даваният пример за традиционализъм и затвореност, който съзнателно избира да живее с това.
Тяхното съществуване датира още от 17-ти век, започвайки от Европа, а по-късно преселвайки се към Северна Америка. Тяхната основна движеща сила е смирението и отделянето от светската суета.
Те се изхранват предимно от земеделие, не използват почти електроника, а тяхното образование може да бъде избирателно след навършване на определена възраст. Те са силно религиозни и фокусирани върху определени правила, които диктуват тяхното поведение, облекло и ежедневните навици.
Те, обаче, постепенно се адаптират към съвременната икономика и взаимодействат с външния свят по отношение на здравеопазване и търговия. Разликата тук е, че промяната не се разглежда като хаотична, а като своеобразен контрол над цяла общност.
