На 26.04.1986г. се случва една от най-пагубните катастрофи в човечеството, а именно Чернобилската. В рамките само на няколко секунди, целият защитен корпус бива разрушен, което води до опасно изхвърляне на отровни вещества в атмосферата.

Те се разпространяват из цяла Украйна, а по-късно- из цяла Европа, като много държави отчитат високо покачване на радиация, която не идва от тях. Тази катастрофа оставя болезнени следи върху околната среда и върху пълноценното човешко развитие, отключвайки ракови заболявания, мутации при раждане, облъчване и висока смъртност.

Докато графитът тлее неконтролируемо и разнася своята отрова по въздуха, организацията е колеблива, премълчана и подчинена на страх от признание за онова, което е неизбежно, а именно, че всичко ще има последствия. Евакуацията започва ден след случилото се- достатъчно, за да могат хиляди хора да погълнат опасно количество отровни вещества, които впоследствие ще доведат до техните страдания.

В сърцето на катастрофата стои не само дефектен реактор, но и липса на отговорност и логика. Решенията в контролната зала се взимат под ръководството на Анатолий Дятлов- човекът, който не призна грешките си, не забави ход в името на безопасността, а вместо това притисна своите подчинени да продължат работа.

Ситуацията е кризисна за държавите в Европа, но за сметка на това, организацията на властите се характеризира единствено с апатия и опит за прикритие на важни неща от обществото. Това до голяма степен засяга и българския народ, който по това време е под управлението на Тодор Живков.

В тази втора част на темата „Чернобил“ ще се фокусираме повече върху човешките грешки, безхаберие и липса на информираност, които водят до мъченията на европейските нации и безкрайното лутане между отговорите на бруталната истина. Какво премълчаха, кой е Анатолий Дятлов? Може би никога няма да достигнем до ядрото на същността на тази личност, нито до това, което може би още се крие от нас, но нека да говорим за това, което все пак излиза наяве за да може никога повече да не бъде повторено.

Под игото на радиацията

За всички, които са наясно със съветската действителност по онова време, не е учудващо, че голяма част от информацията за аварията се премълчава. Редовна практика на този режим е да омаловажава и скрива от обществото бедствия и точен пример за това е радиационната авария през 1957г. в комбината „Маяк“.

Тук обаче, мащабът на случилото се не търпи пълно прикриване и ето защо, на обществото им се доставя информацията на отделни късове и то не в своята нужна пълнота. Международната организация започва да търси отговори от Кремъл след случилото се в Швеция и още на 29.04.1986г в американския вестник New York Times излиза статия с гръмко заглавие „Съветска ядрена катастрофа“, като описва аварията като нещо много страшно, което носи със себе си пагубни последици.

Постепенно светът започва да научава за случилото се не от местна почва, а от международната журналистика, която разполага със сателитни снимки и подробности, които са позовавани на техни източници. Това е в тотален сблъсък оскъдната информация на Москва.

Междувременно в България, преминават значително сериозни количества радиоактивни частици, докато властимащите позорно мълчат срещу обществото, което също се нуждае от истината. Инициаторите на грижа за народа, са хората от Пето управление на ДС- Управление, безопасност и охрана и то единствено по отношение на храната и водата.

За липсата на реакция от страна на Живков, свидетелства тогавашният зам.-председател на Министерския съвет- Григор Стоичков. Той съобщава още и за високомерно поведение от страна на руските власти. Едва на 29.04.1986г., се появява кратко изявление във вестник „Работническо дело“ и по линия на Гражданската защита, са дадени указания за наблюдение.

Радиоактивността в България също се покачва, и подобно на Русия, на 01.05. се провежда манифестация в чест на Деня на труда, под капките на радиоактивен дъжд. Още на следващия ден са отчетени много високи нива на замърсявания, които са хиляда пъти по-високи от обичайните за няколко години насам.

Това притеснява зам.-председателя и ето защо той се обръща към съветския посланик- Леонид Греков за оказване на помощ, при което получава препоръка от самия Греков, да се обърне към Комитет за мирното използване на атомната енергия. Също така, Греков отбелязва, че този зов за помощ е преувеличен и, че българските власти „шумят“ повече, отколкото трябва.

Греков изготвя доклад, който изпраща до Тодор Живков, в който споменава, че са взели необходимите мерки за безопасност. Те включват спирането на извозване на стоки, като зърно, сирене и производство на ябълков сок.

Докато тече тази комуникация,  радиацията се засилва още повече, замърсявайки водата и храната, необходими за съществуването на човечеството. По степен на замърсяване в Европа, България заема „почетното“ пето място.

Европейските държави търсят обяснение от Кремълските власти, упреквайки ги в тяхната потайност. Те настояват Москва да предостави подробности относно това, колко и какви вещества са изпуснати и дали има опасност за други страни.

Вместо това, властите запазват привидно спокойствие, отразявайки единствено успешните евакуации на фона на мъчително загиналите ликвидатори. Чернобил остава все така неразплетена загадка за останалите държави, бивайки обсъждана на срещи на ООН и в резултат от потайността на СССР, се приема Конвенция за навременно уведомяване при ядрена авария, под покровителството на МААЕ.

Към края на месец май 1986г. съветските власти започват да канят чуждестранни журналисти, за да покажат демонстративно, че нямат какво да скрият от когото и да е. Малко по-късно, през август на 1986г. се свиква специална научна конференция във Виена, на която съветските учени обясняват подробно какви са причините и последствията от аварията.

Това е първият момент, в който съветските учени признават своите слабости с обективната истина, от която континентът има нужда. Малко след шокиращите събития, съветските власти свикват незабавна Държавна комисия, която трябва да установи обстоятелствата, които са причина за големия взрив. Сред членовете на комисията е и един от най-влиятелните химици, завършил Курчатовския институт- Валерий Легасов.

Първата оформена теза е „човешката грешка“ поради нарушение на редица технически регламенти, от страна на екипа, пренебрегвайки защитите и довеждайки реактора до взривоопасен режим. Това се потвърждава официално на 02.07.1986г., когато съветското правителство обвинява дежурното ръководство и паралелно с това започва наказателно преследване на конкретни лица.

Впоследствие, 5 години по-късно се установява, че причините не са само човешки грешки, но съществуват и някои технически проблеми. Това се отразява върху подмяната на всички реактори в СССР в държавите Русия, Литва и Украйна.

И точно това води до липса на търсене на отговорност от когото и да е на по-високите постове. Напротив, всички лица на високопоставени позиции, които проявяват безотговорност към ситуацията, спасяват своите лидерски места.

В по-нататъшно резюме се установява, че трагичната верига е породена от липса на подготовка, знание, организираност и дефектен дизайн на реактора. Съдебните процеси наказват пряко няколко лица, но отговорността е разделена между цялата система.

Обвинени са няколко души, които по това време са били на смяна в централата и са раздавали ръководни заповеди. Имената и присъдите са следните:

  • Виктор Брюханов- директор на ЧАЕЦ, осъден на 10 години лишаване от свобода;
  • Николай Фомин- главен инженер, осъден на 10 години лишаване от свобода, но по време на процеса той получава нервен срив, заради който лежи в психиатрична клиника;
  • Борис Рогожкин- началник на нощната смяна, осъден на 5 години трудов лагер;
  • Юри Лаушкин- държавен инспектор по ядрената безопасност, 2 години лишаване от свобода;
  • Анатолий Дятлов- заместник-главен инженер, осъден на 10 години лишаване от свобода.

Всички осъдени излежават само една половина от присъдите си поради разпада на СССР, смърт или добро поведение.

Личността Дятлов

Стигаме до главния заподозрян по случая „Чернобил“, а именно Анатолий Степанович Дятлов (1931-1995). По професия е ядрен инженер, работещ като заместник-главен инженер на Чернобилската атомна централа.

В нощта на аварията той е ръководител на теста за безопасност, който води до необратимото. Той е обвинен в неспазването на протоколите за безопасност, насърчавайки екипа да работи по реактора.

Неговото последно интервю е проведено през 1994г.- малко преди да почине от инфаркт. В него той разказва как протича съдбоносната нощ. По негови думи, тестът се извършва малко преди експлозията и това няма общо с най-голямата ядрена катастрофа в историята.

Той твърди, че тестът е бил прецизно изпипан до най-малкия детайл и тази авария би се случила и при други обстоятелства. Това за мнозина звучи неправдоподобно и до ден днешен Анатолий Дятлов си остава един от най-безхаберните и неприятни личности в историята.

Дятлов е известен сред колегите си със своята социална отдръпнатост и усилен труд, и точно по този начин е разкрит в сериала на HBO MAX „Чернобил“(2019). По време на своя стаж в Чернобилската електроцентрала, той ръководи успешното експлоатиране на три ядрени реактора, които произвеждат голяма част от електроенергията на Украйна.

Въпреки това „враг“ на неговата кариера се оказва реактор 4, чиято работа претърпява опасно напрежение и води до трагизма, белязал историята на 80-те години на миналия век. В онази нощ, той решава да довърши започнатото, което се изисква от по-високите позиции и не осъзнавайки високия риск, той работи върху теста за безопасност.

От този момент нататък, се водят спорове относно вината за случилото се. Имаме ината на един индивид срещу цяла система. Някои смятат, че Анатолий е бил под натиск да действа по този начин, докато други посочват, че въпреки амбициите, той е бил предупреден за всички рискове.

Може би истината е някъде по средата. Не случайно той е сред шестимата обвиняеми, но и не е случайно, че не е сам в кюпа. Той е осъден на 10 години лишаване от свобода и принудителен труд.

В ролята на Анатолий Дятлов влиза британският актьор Пол Ритър (1966-2021). Това може да се счита за неговата „лебедова песен“, тъй като актьорът умира по-късно през 2021г. от мозъчен тумор, на 54-годишна възраст.

Неговата роля е изиграна блестящо, давайки една по-ясна представа за личността на Анатолий Дятлов, който бива разкрит като арогантен и твърде изискващ учен, без капка емпатия и човещина. Години по-късно можем все още да видим последиците от Чернобилската катастрофа- деформации, обезлюденост и спомени, обзети от страх и болка.

Не, трагедията не приключва с потушения пожар и смъртта на някои отговорните- тя продължава да тежи в празните улици на Припят, тегнещата опасност 40 години по-късно и травмата от мълчанието, и лъжите от страна на властите. Истинската трагедия идва с факта, че е можело да бъде предотвратена, а най-опасното оръжие не е атомът, а човешкото безхаберие.