„За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла.“ – Балканите са необятно поле, сгушило в прегръдките си безброй живи и безброй мъртви сърца. Те са пространството, което слива география и история с личната човешка съдба, нейните трепети, гняв и искрени чувства, които излизат наяве въпреки определени утвърдени норми, и забрани.
Любовта не е само за западняците. Ако Уилям Шекспир живееше в нашата съвременност, то със сигурност неговата знаменита трагедия „Ромео и Жулиета“ щеше да бъде вдъхновена от балканския пламенен дух на влюбените и границите, които плъзват като езици на отровни змии по него.
14-ти февруари отмина, но той ще се върне през следващата година, както всички хора рано или късно се връщат в живота ни очаквано или не чак толкова. Това, което остава, е историята и вътрешния порив на душата, отключващ представата, че една любов, в едно плахо общество, може да бъде както най-прекрасното чувство, така и тема-табу.
Позволете ни да Ви разкрием няколко романтични истории с горчив послевкус, случили се на Балканите години по-рано, в различни епохи, в различни политически ситуации. Нека не забравяме, че „истинското вино е горчиво“ и подсладеното такова не струва и пукната пара…Точно както е и в любовта между двама влюбени.
Кемал Ататюрк и Димитрина Ковачева
„Бащата на нацията“ – Кемал Ататюрк, извежда Турция от тъмната страна на феодализма и опасния религиозен фанатизъм, превръщайки държавата в една благоприятна съвременна страна на свободата на човешкия дух. Неговата велика личност копнее не само за държавен мир, но и за човек, толкова крехък и ефирен в своята природа – Димитрина Ковачева-Мити – втората дъщеря на генерал Стилиян Ковачев, бивш министър на войната.
Годината е 1913-та, а студеният ноемврийски ден е обгърнал българската столица в гъста мъгла. Красивият и общителен Ататюрк по това време е на 32 години, с европейски маниер и съвременен подход към живота. Тя е на 21 години, току-що завърнала се от обучението си в Швейцария, където завършва литература и музика.
Пътищата им се преплитат като крехки клони на плачеща върба в казиното на хотел „Сплендид“. Това е моментът, в който умът на Ататюрк се замъглява от нежната красота на „Българската роза“, както я наричат по-късно чуждестранните дипломати.
В новогодишната нощ, облечен в еничарска носия от Истанбул, красивият Кемал се появява царствено в двореца и кани Мити на танц. Тук пламва една дългогодишна и пареща любов, която остава в историята, и спомените на много българи.
Само преди година България и Турция са били на противоположни страни, воюващи помежду си на фронта. Колко далеч са политическите битки от чувствените човешки взаимоотношения и колко голяма тежест имат те понякога върху тях.
До полуда влюбен и твърдо решен, че Димитрина е дамата на неговото покорено вече сърце, той иска ръката ѝ от нейния баща. Генерал Ковачев не може да понесе факта, че ще се раздели с любимата си дъщеря и му заявява, че Мити не би понесла условностите на чуждата религия.
Това вгорчава Кемал Ататюрк, но не го отказва от тайни срещи със своята любима. Не след дълго обаче политическите събития започват да пречат на техните взаимоотношения и това достига до ушите на ген. Ковачев.
Той сгодява дъщеря си за инженер от Русе, въпреки нейните бунтове и симпатии към турския далечен любим. Въпреки, че и двамата имат свои съпрузи и деца, искрата от това, което е горяло между тях, остава до смъртта и на двамата.
През годините те тайно се интересуват един от друг по отношение на ситуациите в двете държави и личностното развитие.
Адмира Исмич и Бошко Бркич
Пренасяме Ви в останките от изпепелен щастлив живот в Сараево – слънчево градче, побрало мира и любовните трепети на млади и стари граждани, но имало жестоката съдба да се превърне в лобно място на хиляди мюсюлмани и сърби в името на етническото разделение. Те са Адмира Исмич и Бошко Бркич – жертви на Гражданската война, която разделя бошняци и сърби на две вражески позиции, настървявайки ги като бесни кучета едно срещу друго.
Адмира Исмич е бошнячка, а Бошко – сърбин. Те се познават от гимназиалните си години, завършват заедно химия и след което решават да се сгодят.
Политическата ситуация в Босна и Херцеговина ескалира през 1992 – ра година и тогава е невъзможно смесени двойки да продължат живота си пълноценно…Или дори въобще да оцелеят.
Това е преломният миг, в който те решават да избягат в Сърбия. Срещу 18 000 марки техен приближен – Исмет Байрамович-Кело, се съгласява да им осигури безопасно излизане от Сараево. За съжаление, това не се случва и младата двойка бива разстреляна от снайперисти на моста Връбаня на 18-ти май 1993-та година.
Смъртта покосява веднага Бошко и той умира на място, а смъртно ранената Адмира със сетни сили успява да се добере до тялото на своя любим и двамата застиват в мъртвешка прегръдка. Телата на Адмира Исмич и Божко Бркич остават да лежат цели 6 дни на моста, без да бъдат погребани.
Никой не може да се добере до телата им, докато на 24-ти май 1993-та година войници се промъкват и ги изнасят към сръбската страна, за да ги погребат в общ гроб. 3 години по-късно, през април, 1996-та година, телата са ексхумирани и погребани в Сараево отново заедно. Този път завинаги.
Аристотел Онасис и Мария Калас
Една десетгодишна, но не отлежала трагична любов възражда гръцката трагедия като жанр, превръщайки луксозния начин на живот в двойна гибел. Това е любовта между гръцкия бизнесмен Аристотел Онасис и всеизвестната оперна певица Мария Калас.
Тяхната първа среща се случва през 1957-ма година, когато Калас е вече известна и желана оперна певица, и жена. С Онасис я запознава журналистката Елза Максуел във Венеция. В този момент и двамата са женени, но в мига на тяхното запознанство, искрата мигновено се запалва и години наред поддържа своята горещина, докато не овъглява вовеки душите и сърцата им поради многото обстоятелства.
Мария Калас се превръща в причина за безсъние на Онасис и негова тотална фикс идея. Той я ухажва във всеки възможен миг като ѝ подарява дузини цветя, бижута и скъпи палта, докато гръцкото сопрано все още стои като птица в клетка в брачни отношения с Джовани Батиста Менегини.
През 1959-та година, на луксозния кораб „Кристина“ двамата безразсъдно влюбени се отдават на своите горещи трепети и именно това променя техния живот завинаги. Тя напуска с гръм и трясък своя съпруг и паузира своята кариера.
Прекаленият стрес от турнетата я отдалечават обаче от Онасис и тя започва постепенно да губи своя глас. Тя жадува да се омъжи за любимия си, но от негова страна започва да получава само разочарования и изневери.
Той я зарязва и се жени за овдовялата вече Джаки Кенеди. Мария е покрусена от тъга, но продължава напред, влюбвайки се в Пиер Паоло Пазолини, за да превъзмогне своята голяма любов. Уви, не успява, дори далеч от неговите очи.
Въпреки копнежите на Аристотел да се вижда с Мария тайно, тя се изолира в парижки апартамент, в който допуска само свои доверени приятели. През 1973-та година умира единственият син на Онасис, Александър и това го съсипва, и усложнява неговото и без това лошо здравословно състояние.
Онасис умира през 1975-та година от респираторни усложнения след операция. В същата година умира и Пазолини, което довежда до фаталните депресивни състояния на Мария Калас, водещи до нейната смърт през март 1977-ма година.
Силната любов на балканите е дива и изпълнена с безброй песъчливи неравности, които остават в човешкото съзнание като махмурлук от миналата вечер и като горчив бонбон в красива обвивка. Пламенни и до полуда импулсивни, ние, балканските хора, се вълнуваме, обичаме и искаме нашата любов да остане в историята или поне предадени години след това на нашите наследници...Защото ние тачим миналото и понякога твърде дълго се задържаме в него.
