Медицинска диагноза? По-скоро житейска. Излязъл от дълбините на литературата на Станислав Стратиев, балканският синдром е невидим пътеводител на душата на региона – смес от страх, страст, гордост и недоверие, предаваща се от поколение на поколение.
Синдромът оформя като с глина цяла една нация, огъвайки я под всевъзможни ъгли, ситуации, форми, докато не сътвори от нея една гигантска събирателна хумористична фигура, напомняща гротеска, будеща едновременно умиление и снизхождение. Няма да го видите на релефната карта на България, нито ще успеете да го излекувате с лекарства.
Това е синдром, натрупан от многовековна история, традиции, войни, граници, предателства…За които дори българинът не е чувал, но гордо страда от него години наред.
Балканският синдром е едно вълнуващо пътешествие през душата на българския представител, който роб на чужденците няма да стане, ще продължи да размахва гордо петолевката пред света и ще пие жадно първак пред телевизора. Мезета с много лук, притеснение от това, какво ще кажат хората и неподправена гордост към националните ни герои за свобода – разберете повече от изброеното, а след това си сипете една ракия за това, че сте прочели нещо в свободното си време.
Стожери на българската историческа стойност
В основата на Балканския синдром стои една разклатена историческа и културна стабилност. Тя се усеща като телесен дискомфорт по време на работа поради пространството на непрекъснатите преходи – империи, войни, разделения, смяна на ценности и власт.
Оплетен от всичкия този хаос, средностатистическият българин усеща непрестанното чувство за това, че всичко е временно, както и недоверие към институции, и убеждение, че оцеляването в тази държава е много по-важно от нейните правила. Историята съвсем не е преживяна докрай, защото е неколкократно замитана под чергата на баба.
Това води до една безкрайна колективна болка, която е резултат от непрекъснати процеси на прекъсване, които, уви, са трудни за осмисляне.
Крайна емоционалност
Българите сме емоционални, пълни с искреност, която не можем да скрием току-така. За разлика от хората на Севера, които рядко показват каквато и да е реакция, ние сме готови да изкрещим в центъра на вселената, че България ражда само хубави хора и кои са останалите, че да спорят с нас.
На балканите всяка ситуация се преживява на максимална амплитуда – любовта е до болка в слабините съдбовна, омразата е дълбока до най-скритата тъкан на тялото, радостта – по-шумна от бебешки плач на кръщене, а тъгата – тежка и тиха като камък. Тук няма средно или умерено – ние обичаме силно и мразим силно, или вярваме с цялото си сърце или сме демонстративно подозиращи всичко и всички.
Псувайки объркания шофьор, незнаещ какво прави на пътя, ние изкарваме низ от ругатни по адрес на цялото му родословно дърво, просълзяваме се, когато чуем по телевизията „Излел е Дельо хайдутин“, а след това с цялата си душа се раздаваме на песните на родните чалга звезди.
Тази поляризация позволява на нас, българите, да изразим своята чистота и липса на лицемерие, но същевременно създава нестабилност, защото след втората чашка и най-малкият конфликт се превръща в гражданска война, а завършването на синчето седми клас – в нестихващ празник.
Недоверието като житейска мъдрост
Тази черта от характера е инсталирана неколкократно с поколенията и предавана чрез психологическа флашка от баба на внуче, от внуче на правнуче и така до наши дни, в които недоверието вече се предава и по полов път. Историческите турбуленции и тъмните векове на България дават тласък на всекиго от нас да мисли, че бъдеще няма да има, но край на света може да няма – знае ли се, не се ли знае.
От тук идва и склонността постоянно да си мислим, че някой ни „има зъб“, че иска да ни обере, предаде на полицията без никакви основания за вина или че точи лиги по жена ни. Съмнението е първичната реакция на българина – той не вярва в науката, правителството, икономиката, струнната теория и може би гравитацията след дружното изпиване на виното на дядо.
