Младостта – вечната движеща сила, която сякаш е забравила смисъла на съществуването си в нашите съвременни времена. Векове наред младежите са били символ на революция, промяна и надежда.

И какво виждаме днес? Жестокост, насилие, безразличие към властта и общността. Все едно да си гледаме размазаните черти на бъдещето в омазано огледало.

Нека започнем с явлението младежко насилие

Няма как да си затворим очите за това – насилието сред младите хора расте с тревожни темпове.

И аз се питам – защо?

Защо детето, което вчера се учеше да ходи, днес се учи да мрази, да бие, да унижава?

Възпитанието ли е виновно, обществото, медиите? Или може би всичко заедно?

Ние, като общество, сме толкова заслепени от собствените си проблеми, че забравяме да обръщаме внимание на тези, които трябва да наследят този свят.

Отидете в училището, разходете се из улиците – ще видите как младежите възприемат властта и институциите. Недоверие, презрение, понякога дори страх. Но не и уважение.

Правилата са за обикновените хора, не за тях – така мислят мнозина от тях. И това е съвсем логично, като се има предвид примера, който им дават тези във властта.

Корупция, лъжи, празни обещания. Как да очакваме младите хора да уважават система, която сама по себе си не заслужава уважение?

И как се вписват тези млади души в социума?

Ами просто не се вписват. Те са изгубени, объркани, без цел. Имат чувството, че не принадлежат никъде.

И това не е просто тийнейджърска драма – това е криза на идентичността, която изяжда основите на нашето общество.

Младите хора не виждат светлото бъдеще, което им обещаваме. За тях бъдещето е мрачно, несигурно, пълно със същите проблеми, които ние, възрастните, сме създали и продължаваме да подхранваме.

Късогледство, наивност – или може би отчаяние

Младите хора са отчаяни. Отчаяни от факта, че независимо колко се опитват, техният глас не се чува.

Отчаяни от идеята, че те са следващите, които трябва да живеят в свят, раздиран от конфликти, екологични бедствия и социална несправедливост. Отчаяние, което се превръща в гняв, а гневът – в насилие.

 

 

И къде ни води това?

Към един разпадащ се свят, където младите не виждат място за себе си. Светът се променя, но не към по-добро.

И ние, възрастните, сме част от проблема. Вместо да отворим очите си и да видим къде грешим, ние продължаваме да се въртим в собствените си малки светове на комфорт и самодоволство.

В крайна сметка, това, което младите хора ни учат, е, че е време за промяна. Време е да се събудим и да осъзнаем, че бъдещето, което оставяме на нашите деца, е бъдеще, в което ние самите не бихме искали да живеем.

Но дали ще го направим? Или ще продължим да се правим, че всичко е наред, докато светът около нас гори?

Може би насилието сред младежите е просто отражение на нашето собствено насилие – насилието на безразличието, насилието на невежеството, насилието на отчаянието.

И може би, само може би, е време да започнем да слушаме, наистина да слушаме, и да правим промени, преди да е станало твърде късно. Но кой знае?

В крайна сметка, както казва старата поговорка: "Надеждата умира последна". Или поне така си мислят наивните.