Често ставаме свидетели на това как децата панически сменят поведението си, когато усетят, че са били хванати да нарушават дадено правило или разпореждане.
Някои възрастни вярват, че когато хванем децата в крачка при нарушаването на дадено правило и постоянно ги наказваме за тяхното лошо поведение, те ще спрат да правят това.
Логиката подсказва, че ако някой очаква да бъде наказан, то той ще промени поведението си така, че да избегне наказанието. В много случаи логиката върши работа.
Това, което учителят трябва да прави е да наблюдава внимателно и консистентно да санкционира прекрачването на правилата. Така че можем ли да смятаме, че наказанието е ефективен начин за елиминиране на нежелано поведение?
Наказания – има изследвания, които твърдят, че наказанието не върши работа, когато става въпрос за контрол на поведението. Първо, наказанието важи и е в сила тогава, когато налагащият наказанието е наличен.
Например, когато знаете, че вече не могат да ви видят или хванат, отново нарушавате правилата. Второ, наказанието с нищо не помага за увеличаване на нивото на самоконтрола.
Външен контрол – наказанието е контрол, привнесен отвън. Това е бихевиористичен похват и е форма на манипулация на другите. Ако учителите изберат варианта да използват наказания или заплахата от такова, за да въведат ред в клас, то тогава той трябва добре да осъзнава импликациите.
Обикновено в класната стая има правила и на децата се казва какви са те и какво ще се случи тогава, когато те са прекрачени. Ако някое дете продължи на нарушава правилата, суровостта на наказанието нараства.
Така се постига относителен ред дотолкова, докато учителят наблюдава положението в класната стая. Това е кратковременно решение.
Вътрешен контрол – всички се надяваме децата ни да развият вътрешен самоконтрол, така че да могат да наблюдават и обуздават сами себе си и собственото си поведение съзнателно и с годините това да става все по-уверено и сигурно.
Това иде да рече, че се надяваме да дадем на децата си възможност да развият усещане за вътрешен контрол, а не само да разчитат на външен контрол за своето поведение. Когато един индивид развие самоконтрола в себе си, това дава усещане за сила.
Това да надделяваме над собственото си поведение ни дава възможност да живеем в синхрон с другите през целия си живот, докато упражняването на външен контрол ни позволява единствено и само да живеем по нечии чужди правила в специфичните ситуации.
Метафорично казано, това е все едно да живеете под диктаторски режим или в свободна страна.
Подходът на напътствието – ако учителят не разчита на установена система от правила и наказания, как тогава може да запази реда и дисциплината? Алтернативата на наказанието е напътствието.
Това означава да гледаш на децата като новаци, на които тепърва им предстои да научат какво значи самоконтрол и социално поведение. Когато децата биват само наказвани за своето поведение, те в действителност биват мамени.
Например, представете си, че две деца се карат кое да играе с дадена играчка. Учителят казва: „Докато не се научите да споделяте, вземам играчката и никой няма да играе с нея.”
Децата са наказани, но нито едно от тях не се е научило как да реагира следващият път, когато се породи подобна ситуация. Ако единственият начин на поведение, който дадено дете знае, не е подходящ, то това си остава единственият начин, който то може да използва.
Трябва да помислим над това и да се опитаме да бъдем по-мъдри във възпитанието на децата си.
