Темата за еко-активисти, които в името на своите каузи превръщат изкуството в жертва, е като скандален театър в модерния свят.

В ерата, когато стремежът към пет минути слава надделява над здравия разум, сме свидетели на една от най-абсурдните форми на протест - залепяне на картини към стени, вдъхновено от еко-фундаменталисти. Този арт тероризъм се превръща в един ироничен фарс, в който действия, достойни за групировки като ИДИЛ, са преоблечени в костюма на "благородната кауза".

Каква е същността на тези действия - привличане на внимание към екологичните проблеми или просто поредната крайност на политическата коректност, преминаваща във вандализъм?

И пак - какъв беше целият смисъл на подобни акции

Да се привлече внимание към екологичните проблеми?

Или да се създаде нова мода на протест, където всеки е свободен да замърсява и унищожава, стига да има „важна“ причина?

Това е като да казваме, че ако си си сложиш взривно устройство и се взривиш на площада, стига да го правиш за „правилната“ кауза, всичко е наред. Наистина ли сме готови да сравним актове на вандализъм с политически мотиви с действията на терористи, които също твърдят, че имат „причина“?

Съвременните еко-активисти се превръщат в марионетки на своя собствена кауза, забравяйки за основните принципи на уважение към историята и културата.

Те се опитват да ни убедят, че като лепят ръцете си към безценни картини, те наистина правят нещо значимо. Но истината е, че те само добавят още едно петно върху вече замърсената картина на нашето общество.

Да, светът се нуждае от екологични промени. Но нуждаем ли се от такъв вид „промени“? Какъв сигнал изпращаме, когато позволяваме такива действия да се случват без последствия?

Каква е разликата между тези „еко-воини“ и хулиганите, които разбиват прозорците на магазините?

Или може би сме толкова заслепени от своята „политическа коректност“, че не можем да видим разликата?

Този вид арт тероризъм не е нищо повече от пътен знак по пътя към саморазрушението. Ние губим уважението си към миналото и не уважаваме бъдещето. Вместо да се научим да ценим историята и културата, ние се научаваме да ги унищожаваме в името на „по-висши“ цели.

Нека си припомним, че изкуството е форма на общуване, пътуващо през вековете, за да разкеже истории, за да придаде чувства и идеи. Когато ние позволяваме този тип вандализъм, ние слагаме край на тези истории. Превръщаме изкуството във фон за нашите егоистични капризи.

Днешният „еко-активизъм“ е просто още един начин някой да каже „Гледайте ме! Аз съм важен!“. Но истинската важност идва не от провокацията, а от истинските действия и смислени промени. Ако искаме да направим света по-добър, трябва да възпитаме уважение към миналото, настоящето и бъдещето.

Обществото няма нужда от още една драма, особено такава, която унищожава, вместо да създава.